Тес сви рамена.
— Някой трябва да те наглежда.
Тя бе с две години по-малка от мен, макар че говореше така, сякаш бе достатъчно възрастна, за да ми бъде попечител.
Наблюдавахме мълчаливо как войниците се приближаваха към къщата на семейството ми. Всеки път, когато се спираха пред нечий дом, един войник блъскаше по вратата, а втори заставаше до него с изваден пистолет. Ако никой не отвореше в рамките на десет секунди, първият войник разбиваше вратата с ритник. Те нахлуваха бързо вътре и аз не ги виждах, но рутината ми е известна: един от войниците щеше да вземе кръвна проба от всеки член на семейството, след което да вкара данните в Портативен четец и да провери за заразата. Целият процес отнемаше десет минути.
Преброих къщите между мястото, където се намираха в момента войниците, и дома на семейството ми. Трябваше да изчакам още час, преди да узная съдбата им.
Писък отекна от другия край на улицата. Очите ми се стрелнаха към звука, а ръката ми се спусна мълниеносно към ножа, пъхнат в колана ми. Тес си пое дълбоко въздух.
Нова жертва на заразата. Състоянието й трябва да се е влошавало с месеци, защото кожата й е напукана и кърви навсякъде, а аз осъзнах, че се чудя как войниците са могли да я пропуснат по време на предишните проверки. Тя бе дезориентирана и залиташе наляво-надясно, след което се втурна напред, само за да се спъне и падне на колене. Пак хвърлих поглед към войниците. Сега вече те я виждаха. Войникът с изваденото оръжие се приближи, докато останалите единадесет останаха на място и наблюдаваха. Една жертва на заразата не бе голяма заплаха. Войникът вдигна пистолета си и се прицели. Залп от искри погълна заразената жена.
Тя рухна и остана неподвижна. Войникът се върна при другарите си.
Искаше ми се да можем се докопаме до един от пистолетите на войниците. Добро оръжие като това не струваше много на пазара — 480 банкноти, по-евтино от готварска печка. Като всички оръжия то имаше прецизност, която се насочва от магнитни и електрически потоци и можеше да уцели точно мишена на три пресечки разстояние. Татко веднъж каза, че това е технология, открадната от колониите, но републиката, разбира се, никога нямаше да го признае. Тес и аз можехме да си купим пет такива пистолета, ако искаме… През годините се научихме да спестяваме допълнителните пари, които бяхме откраднали, и да ги скатаваме на сигурно място за спешни случаи. Но истинският проблем на това да притежаваш пистолет не бе в цената му. Проблемът бе, че е толкова лесно той да бъде проследен обратно до теб. Всяко оръжие имаше вграден сензор, който даваше сведения за очертанията на ръката, отпечатъците от палците и местоположението на потребителя. Ако това не ме издадеше, едва ли може да се случи друго. Затова ми оставаха ръчно изработените оръжия — прашки, направени от PVC тръби и други джаджи.
— Открили са още един — каза Тес. Тя присви очи, за да вижда по-добре.
Погледнах надолу и видях как войниците се изнизват от друга къща. Един от тях разклати флакон със спрей и изрисува огромен червен знак Х върху вратата. Знаех чия е тази къща. Семейството, което живееше там, някога имаше малко момиченце на моята възраст. Аз и братята ми си играехме с нея като малки — на гоненица и уличен хокей с железни ръжени и смачкани топчета хартия.
Тес се опита да ме разсее, като кимна към платнения вързоп близо до краката ми.
— Какво им носиш?
Усмихнах се и посегнах надолу, за да развържа вързопа.
— Някои неща, които запазихме тази седмица. Щом мине инспекцията, ще им свършат работа за една хубава забава. — Тършувах из вързопа с джунджурии и извадих стар чифт предпазни очила. Проверих ги, за да се уверя, че няма пукнатини по стъклата. — За Джон са. Подранил подарък за рождения му ден.
По-големият ми брат ставаше на деветнадесет по-късно тази седмица. Той работеше на четиринадесетчасови смени, обслужвайки електросъпротивителни пещи в кварталната електроцентрала, и винаги търкаше очите си от пушека, когато се прибереше вкъщи. Тези предпазни очила бяха късметлийска кражба от пратка с военни запаси.
Оставих ги на земята и прегледах останалите неща. Повечето бяха консерви с месо и картофена яхния, които откраднах от закусвалнята на един въздушен кораб, както и стар чифт обувки с напълно запазени подметки. Щеше ми се да съм със семейството си, когато им занеса тези вещи. Но Джон бе единственият, който знаеше, че съм жив, и бе обещал да не казва на мама и на Идън.
Идън ставаше на десет след два месеца, което означаваше, че тогава ще трябва да се яви на изпитанието. Когато навърших десет, аз се провалих на моето. Ето затова се притеснявам за Идън, защото макар той несъмнено да е най-умният от нас тримата, неговият начин на мислене е до голяма степен подобен на моя. Когато завърших изпитанието, бях толкова убеден в отговорите си, че дори не си дадох труд да наблюдавам как го оценяват. Но след това администраторите ме отведоха заедно с групичка други деца в един ъгъл на стадиона, където се провеждаше изпитанието. Те сложиха някакъв печат върху теста ми и ме натикаха в един влак, който се отправяше към центъра. Не ми бе дадена възможност да взема със себе си нищо друго, освен медальона, който носех на врата си. Не ми бе дадена възможност дори да се сбогувам.