Мислите ми се отклониха към скривалището с откраднати пари, които Тес и аз си бяхме скътали. Две хиляди и петстотин банкноти. Достатъчни за прехраната ни за месеци наред… но недостатъчни, за да купя на семейството си флакони с лекарство против заразата.
Минутите се точеха. Прибирам прашката си и изиграхме няколко рунда на камък, ножица и хартия с Тес. (Не зная каква е причината, но тя бе неестествено добра в тази игра.) На няколко пъти хвърлях поглед към прозореца на майка ми, но не виждах никого. Те сигурно са се събрали близо до вратата, готови да я отворят. Веднага щом чуят юмручен удар по дървото.
И тогава настъпи моментът. Протегнах се толкова напред, че Тес ме сграбчи за ръката, за да се увери, че няма да се прекатуря и да падна на земята. Войниците блъскаха по вратата. Майка ми незабавно я отвори, пусна ги да влязат и след това я затвори. Напрегнах се да чуя гласове, стъпки, всеки звук, който може да идва от дома ми. Колкото по-бързо свършеше всичко това, толкова по-скоро щях да мога тайно да предам подаръците си на Джон.
Тишината се проточи. Тес прошепна:
— Добрите новини са, че няма новини, нали?
— Много смешно.
Отброих секундите в главата си. Изтече една минута. После две, след това четири, а накрая десет.
Минутите станаха петнадесет. Двадесет минути.
Погледнах Тес. Тя просто сви рамена.
— Може би четецът им е развален — предположи тя.
Изминаха тридесет минути. Не смеех да помръдна от поста си. Страхувах се, че нещо ще се случи толкова бързо, че ще го пропусна, ако мигна. Пръстите ми ритмично потропваха по дръжката на ножа.
Четиридесет минути. Петдесет минути. Час.
— Нещо не е наред — прошепнах аз.
Тес присви устни.
— Не знаеш дали е така.
— Напротив, знам. Какво би могло да отнеме толкова дълго време?
Тес отвори уста, за да отговори, но преди да успее да каже нещо, войниците излязоха от дома ми в индийска нишка с безизразни лица. Накрая последният войник затвори вратата зад себе си и се пресегна за нещо пъхнато в колана му. Усетих внезапно замайване. Знаех какво следва.
Войникът протегна ръка нагоре и изпръска дълга червена линия по диагонал върху нашата врата. После изрисува още една, оформяйки знака Х.
Изругах тихо под носа си и започнах да се обръщам… но тогава войникът направи нещо неочаквано; нещо, което никога преди това не бях виждал.
Той изпръска трета вертикална линия върху вратата на майка ми, която разсича знака Х наполовина.
Джун
13:47 ч.
Университетът „Дрейк“, сектор Батала
22ºC на закрито
Седях в кабинета на секретарката на декана ми. Отново. От другата страна на матираната стъклена врата можех да различа групичка от мои съученици (студенти последен курс, всички от които са поне четири години по-големи от мен) да се навъртат наоколо, в опит да разберат какво се случва. Няколко от тях видяха как бях изведена от следобедния тренировъчен час (днешният урок: как да заредим и презаредим пушка ХМ-62Х) от двама заплашително изглеждащи пазачи. А винаги когато това се случваше, новината се разнасяше из целия кампус.
Любимото феноменче на републиката отново бе загазило.
Кабинетът бе тих, като изключим слабото бръмчене, идващо от компютъра на секретарката на декана. Бях запаметила всеки детайл в тази стая (ръчно изработена мраморна настилка, внос от Дакота, 324 квадратни пластмасови плочи за таван, шестметрови сиви завеси, които висят от двете страни на величествения портрет на Електора, окачен на задната стена на кабинета, седемдесет и шест сантиметров екран на страничната стена с изключен звук, по който вървяха заглавия на новини: „ПРЕДАТЕЛСКА ГРУПА «ПАТРИОТИ» ВЗРИВИ МЕСТЕН ВОЕНЕН ПУНКТ, ПЕТИМА МЪРТВИ“, последвано от „РЕПУБЛИКАТА РАЗБИ КОЛОНИИТЕ В БИТКАТА ЗА ХИЛСБЪРО“.
Арисна Уитъкър, секретарката на декана, седеше зад бюрото и почукваше върху стъклото му — без съмнение пишеше рапорт за мен. Това щеше да бъде осмият рапорт за мен този семестър. Готова бях да се обзаложа, че аз съм единственият студент от „Дрейк“, който е успял да стане предмет на осем рапорта, без да бъде изключен.