— Да, наясно съм с това — прекъсна я Метиъс и ме погледна с крайчеца на окото си. — Видях хеликоптерите да кръжат над „Дрейк“ по обяд и имах… подозрения, че Джун има нещо общо.
Имаше цели три хеликоптера. Не можаха да ме свалят от стената на сградата, изкачвайки я сами, затова ме издърпаха с мрежа.
— Благодаря ви за помощта — каза Метиъс на секретарката. Той щракна с пръсти към мен в знак, че трябва да стана. — Когато Джун се върне в кампуса, тя ще демонстрира най-доброто си поведение.
Игнорирах фалшивата усмивка на госпожа Уитъкър, когато тръгнах след брат ми, за да изляза от офиса в коридора. Незабавно заприиждаха студенти.
— Джун — обърна се към мен едно момче на име Дориан, докато вървеше заедно с нас. Той ме бе поканил неуспешно на годишния бал на „Дрейк“ в две поредни години. — Вярно ли е? Колко високо успя да стигнеш?
Метиъс го прекъсна със строг поглед.
— Джун си отива вкъщи. — След което сложи здраво ръката си върху рамото ми и ме отведе настрана от състудентите ми.
Хвърлих бърз поглед назад и успях да им се усмихна.
— До четиринадесетия етаж — извиках аз.
Това отново ги накара да се разшушукат. Някак си това се бе превърнало в най-близката връзка, която имам с останалите студенти в „Дрейк“. Уважаваха ме, обсъждаха ме и пускаха клюки. Но никой в действителност не разговаряше с мен.
Такъв бе животът на петнадесетгодишен студент последна година в университет, който е предназначен за хора на възраст от шестнадесет нагоре.
Метиъс не продума повече, докато си проправяше път надолу по коридорите, покрай подкастрените ливади на централния вътрешен двор, величествената статуя на Електора и най-сетне прекосихме един от покритите физкултурни салони. Минахме покрай дошлите за следобедните тренировки, в които аз би трябвало да взема участие. Наблюдавах как състудентите ми тичат по гигантска писта, заобиколена от 360-градусов екран, който прави симулация на някакъв запустял път на военния фронт. Те държаха пушките пред себе си, като се опитваха да ги заредят и презаредят, колкото могат по-бързо, докато не спираха да тичат. В повечето други университети нямаше да има толкова много студенти войници, но в „Дрейк“ почти всички от нас се бяха насочили към кариерно назначение в армията на републиката. Неколцина от останалите щяха да заемат постове в политиката и Конгреса, а други бяха избрани да останат в университета и да преподават. Но „Дрейк“ бе най-добрият университет на републиката и знаейки, че най-добрите винаги биват назначавани в армията, нашата зала за тренировки бе препълнена със студенти.
Докато стигнем до една от външните улици на „Дрейк“ и аз се кача на задната седалка на чакащия ни военен джип, Метиъс с мъка сдържаше гнева си.
— Отстранена за една седмица? Желаеш ли да ми разясниш нещо? — настоя за обяснение той. — Прибирам се, след като цяла сутрин съм се разправял с патриотите бунтовници, и какво да чуя? Хеликоптери на две пресечки от „Дрейк“. Момиче, което се катери по небостъргач.
Размених приятелски поглед с Томас, войника на шофьорското място.
— Съжалявам — измънках аз.
Метиъс се обърна от мястото си на седалката до шофьора и ме изгледа с присвити очи.
— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш? Знаеше ли, че си напуснала района на кампуса?
— Да.
— Разбира се. Ти си на петнадесет. Покачила си се четиринадесет етажа нагоре на едно… — Той си пое дълбоко въздух, затвори очи и се успокои. — Бих бил благодарен, ако поне веднъж ме оставиш да изпълня ежедневните си патрулни мисии, без да се тревожа до болка какво си намислила.
Опитах се отново да срещна очите на Томас в огледалото за задно виждане, но той бе вперил поглед в пътя. Знаех, че не трябва да очаквам каквато и да е помощ от него. Бе спретнат както винаги, с идеално зализана коса и перфектно изгладена униформа. Нито един щръкнал косъм, нито един разнищен шев. Томас може да бе с няколко години по-млад от Метиъс и подчинен в патрула му, но бе най-дисциплинираният човек, когото познавах. Понякога ми се искаше и аз да притежавам такава дисциплина. Той вероятно не одобряваше акробатичните ми номера дори повече от Метиъс.