Роуан беше прелетял разстоянието от четиристотин километра на юг от Солт Лейк Сити в компанията на министъра с хеликоптер, който беше кацнал направо в парка, където ги очакваше директорът. Позицията на председател на Бюджетната комисия в Сената му носеше много привилегии. И не на последно място сред тях беше фактът, че нито един цент от парите на правителството не можеше да бъде похарчен, ако той не дадеше разрешение.
— Величествена местност — отвърна той.
Много пъти беше прекосявал пеша тази пустиня от червени скали, прорязана от каньони, които бяха толкова тесни, че слънцето никога не огряваше дъното им. Градовете по границата на националния парк бяха населени от светии — или мормони, както предпочитаха да ги наричат много хора. Някои светии, към които се числеше и той самият, не обичаха тази дума. Произходът й беше от средата на XIX в., когато предразсъдъците и омразата срещу тях ги принудили постепенно да се изтеглят на запад, докато не стигнали до Голямото солено езеро. Неговите собствени предци пътували с каруците, които първи пристигнали там на 24 юли 1847 г. А там ги очаквало изобилие от зелена трева и ако се вярва на легендата, едно-единствено дърво.
„Самотно великолепие.“ Така един от светиите описал местността.
И когато Бригъм Йънг, техният водач, пристигнал болен от треска, на легло в една от каруците, според легендата той се изправил на крака и обявил: „Това е нашето място“.
Последвали ги десетки хиляди нови заселници, които избягвали традиционните пътища и следвали маршрутите, очертани от светиите първопроходци, засявайки посеви покрай целия път, така че идващите след тях кервани да разполагат с храна. Но точно на този ден първата вълна от заселници — 143 мъже, три жени, две деца, 70 каруци, едно оръдие, една лодка, 93 коня, 52 мулета, 66 вола, 19 крави, 17 кучета и неизвестен брой пилета — намерили своя дом.
— Оттук нагоре, към хребета — посочи директорът на парка.
В ленд ровъра бяха пътували единствено тримата мъже. И тримата бяха с туристически обувки, джинси, ризи с дълги ръкави и шапки. Роуан беше на седемдесет и една, но тялото му си оставаше силно, а краката му бяха готови да се справят с враждебния терен, който се простираше във всички посоки.
— Къде сме? — попита той. — Някъде на шейсет километра навътре в парка?
Директорът кимна.
— По-скоро осемдесет. Този район е строго забранен. Не е разрешено нито да се лагерува, нито дори да се преминава оттук. Тесните каньони са твърде опасни.
Сенаторът знаеше статистиката. Три милиона души посещаваха парка „Зайън“ всяка година, което го нареждаше сред най-популярните туристически дестинации в щата Юта. За всяко нещо се изискваше специално разрешително и много почитатели на офроуд пътешествията, ловци и противници на резерватите настояваха за облекчаване на този режим. Лично за себе си Роуан беше съгласен с тях — но нарочно беше останал встрани от тази борба.
Директорът ги поведе в един каньон с отвесни стени, обрасъл с кленови дървета. Земята под краката им беше покрита с туфи жилава трева, примесени със синап и ниски храсти. Високо над главите им в ясното небе се рееше един кондор.
— Нямаше да открием нищо, ако не бяха нарушителите — продължи директорът. — Миналата седмица в тази част от парка нелегално влезли трима души. Единият от тях се подхлъзнал и си счупил крака, така че се наложи да го евакуираме с медицински екип. Точно тогава забелязахме това.
Директорът посочи един тъмен процеп. Роуан знаеше, че в пясъчника често се образуват пещери — в южната част на Юта бяха пръснати хиляди такива.
— През август в този район имаше наводнение — обясни директорът. — Пороен дъжд в продължение на три дни без прекъсване. Смятаме, че точно тогава се е разкрил този вход. Преди това е бил запечатан.
Роуан се вторачи в държавния служител.
— И какъв е вашият интерес към този случай?
— Да се уверим, че председателят на Бюджетната комисия в Сената е доволен от работата на парковата администрация.