Тя виждаше, че Хосепе е разтревожен.
— Защо Небесният отец е заповядал на Нефи така? — попита той. — Убийството ми се струва противно на всичко правилно и добро.
— Говориш просто за една история.
— А какво ще кажеш за това, че Авраам е искал да принесе сина си Исак в жертва? На него също му е заповядано да предложи сина си в жертва, макар че е написано „Не убивай“. Авраам не е отказал. Бил е готов да убие Исак, но един ангел го спрял. Господ обаче се гордеел с послушанието му. Самият Джоузеф Смит говори за това.
— Нали възприемаш всичко като притча, а не като действително събитие?
Хосепе я изгледа объркано.
— Нищо, написано в „Книгата на Мормон“, не е различно от истината.
— Не казвам, че е лъжа. Просто искам да кажа, че може би по-скоро е история с поука, отколкото преразказ на действителни събития.
Тя си спомни за нежеланието му да се съгласи. За него „Книгата на Мормон“ беше абсолютната истина.
— Не казвам, че бих убил собствения си син — каза той. — Но Авраам е проявил смелост, когато се е подчинил на Небесния отец. Бил е готов да стори всичко, което му е заповядано.
И Котън, и Стефани бяха казали, че Хосепе е убил един американски агент. Възможно ли беше това?
Касиопея не беше чула по-голямата част от разговора в параклиса в Залцбург, с изключение на последните няколко думи, произнесени точно преди тя да се появи. Хосепе никога не беше проявявал склонност към насилие. Доколкото го познаваше, то просто не беше в природата му. Пламенното му отрицание, че е убил някого, звучеше искрено. Така че тя трябваше да се запита дали не я манипулират. Не беше доволна нито от Котън, нито от Стефани. Единият нямаше никаква работа тук и никакво основание да се отнася с нея така, сякаш е безпомощна без него. А другата беше лъжкиня. Беше й неприятно, че снощи беше отишла при Котън, за да го обижда, но му беше ядосана и продължаваше да се чувства така.
Тя обичаше Котън. Но едно време беше обичала и Хосепе. Как си беше позволила да предизвика такъв хаос?
Предполагаше, че за това беше виновна нейната собствена арогантност. Убеждението, че може да се справи с всичко, с което реши да я сблъска животът. Всъщност не беше толкова стабилна, колкото й се искаше да вярват всички. Нейната опора беше баща й, а него отдавна го нямаше. Може би Хосепе трябваше да го замести, но тя беше сложила край на тази връзка. Котън беше друг. По нещо приличаше на баща й, но в същото време беше съвсем различен от него. Беше първият мъж след Хосепе, за когото си мислеше като за постоянно присъствие в живота си.
И въпреки това тя беше напуснала Хосепе.
А Котън? Какво щеше да стане с него? Беше най-добре да си тръгне, но той никога нямаше да го направи. Стефани вече го беше замесила, така че той щеше да остане и да си свърши работата. Както трябваше да направи и тя самата.
Касиопея посегна към телефона си. Скоро трябваше да се обади на Стефани, за да докладва. Но нямаше да го направи. В никакъв случай. Тя изтри всички следи от Стефани от телефона си.
Нямаше никакво съмнение, че нещо не беше наред. Хосепе пътуваше с въоръжени мъже. Данити? Американското правителство и особено президентът очевидно се интересуваха от него — във връзка с нещо, което включваше и американски сенатор. Един американски агент явно вече беше мъртъв. И Хосепе беше основният заподозрян.
Касиопея все още не знаеше каква е връзката между всички тези неща, но беше твърдо решена да разбере. Отсега нататък щеше да прави нещата по своя начин.
46
Вашингтон, окръг Колумбия
Събота, 15 септември 1787 г.
След като редовното заседание за деня приключи, след вечеря делегатите се събраха отново; за да продължат разискването по един отделен въпрос.
Доктор Франклин взе думата, за да признае: „В тази Конституция има някои неща, с които понастоящем не съм съгласен, но не мога да бъда сигурен, че никога няма да се съглася с тях. Живял съм достатъчно дълго, за да се срещна с много случаи, в които съм се почувствал задължен, в светлината на по-подробно осведомяване или по-задълбочен размисъл, да променя мнението си дори по такива важни въпроси, за които преди съм се смятал за прав, но се е оказало, че не съм. Следователно колкото повече остарявам, толкова повече съм склонен да се усъмня в собствената си преценка и да се отнеса с по-голямо уважение към преценката на другите. Повечето хора, както всъщност и повечето секти в областта на религията, смятат самите себе си за носители на цялата истина, а всички останали, които се различават от тях, за изпаднали в дълбоко заблуждение. Протестантът Стийл в свое обръщение към папата казва, че: «единствената разлика между нашите две Църкви по отношение на тяхната убеденост в собствената им доктрина е тази, че Римската църква се смята за непогрешима, а Англиканската църква смята, че винаги е права». Но макар че мнозина индивиди поддържат почти толкова високо мнение за собствената си непогрешимост, колкото и за тази на сектата си, малцина са го изразили толкова естествено, колкото една определена френска дама, която в спор със сестра си заявила: «Не знам защо става така, сестро, но никога не съм срещала друг човек освен себе си, който винаги да е прав». В светлината на тези сантименти, уважаеми господа, аз се съгласявам с тази Конституция с всичките й слабости, ако са такива: защото смятам, че се нуждаем от общо управление и че няма друга форма на управление освен тази, която е благословия за народа, ако се прилага както трябва, и освен това вярвам, че можем да очакваме това управление да се прилага както трябва в продължение на много години и че то ще се изроди в деспотизъм, както се е случило с други преди, единствено ако народът стигне дотам в падението си, че да се нуждае от деспотична власт, защото не е способен на нищо друго. Но освен това не забравям за предпазливостта, семената на която нашият най-скорошен конфликт пося у всички нас. Наистина се съмнявам, че какъвто и да е друг конвент, който можем да организираме, ще бъде в състояние да изработи по-добра Конституция. Защото, когато се съберат мнозина, за да се събере тяхната мъдрост, неизбежно се събират и техните предразсъдъци, местни интереси и себични убеждения. Как да се очаква от такъв конвент да произтече нещо съвършено? Затова е добре да обърнем внимание на тревогите на онези от нас, които се боят от вечен, непроменим и ненарушим съюз между щатите. Не бива да забравяме, че всяко нещо, на което е поставено начало, рано или късно стига до своя край“.