— Това е дързък ход. Но е необходим. Докато се случва всичко, аз ще окажа натиск върху Църквата да успокои хората.
— Вашингтон няма да посмее да изпрати армията — каза друг конгресмен. — Не могат да поемат риска някой да пострада. Това ще съсипе международния им имидж.
Историята беше на тяхна страна. В продължение на няколко седмици през 1989 г. България, Чехословакия, Източна Германия, Унгария и Полша до една се бяха отцепили от комунистическия блок, почти без никакво насилие. Съветският съюз не изпрати войски в тях и не се опита да им окаже военен натиск. Вместо това просто ги пусна да си отидат. Единствено в Румъния, където и двете страни жадуваха за конфликт, беше пролята кръв. Съединените щати не можеха да си позволят да се държат по друг начин. Нямаше никакъв смисъл от военна инвазия в щата Юта.
— Не — потвърди Роуан. — Ще се обърнат към съда.
А точно това искаше той.
Съединените американски щати щяха да заведат дело срещу все още наричания от тях щат Юта с намерението да му попречат да приложи свои нови закони. Аргументът им щеше да бъде, че според прецедента от делото „Тексас срещу Уайт“ щатът Юта няма конституционно право да се отцепва. И тъй като ответникът беше щат, според член трети от Конституцията делото можеше да се гледа единствено във Върховния съд. Което означаваше, че ще се гледа до няколко седмици, ако не и до няколко дни, като се имаше предвид какви можеха да бъдат последиците. Последното нещо, което щеше да иска федералното правителство, беше отцепническите настроения да се разпространят и в други щати.
Но точно това щеше да се случи. Щатите Тексас, Хаваи, Аляска, Върмонт и Монтана бързо щяха да последват примера на Юта. Движението щеше да обхване цялата страна. И в този момент Роуан щеше да нанесе окончателния удар. Стряскащо ново свидетелство пред съда. Достатъчно да спечели както юридическата битка, така и общественото мнение.
Думите на самите отци основатели.
— Юристите са готови — каза той. — Вчера се срещах с тях. И вече почти съм готов с последното парче от мозайката. Остават броени часове или дни.
Окуражаваше го мисълта, че пратката беше пристигнала точно преди да излезе от дома си в Джорджтаун. Копие от бележките, написани от Джеймс Мадисън и скрити в Монпелие, които бяха открити снощи от Стефани Нел. Всяка дума от тях потвърждаваше онова, в което беше убеден. Отцепването беше законно.
Едно изречение го доказваше особено недвусмислено.
Документът трябва да бъде даден на генерал Вашингтон, за да го пази и използва както намери за добре. Желанието е съществуването на този документ да не се разкрива на обществото, освен ако не е необходимо за осигуряването на ратификация от някой щат или, по-късно, за узаконяването на оттеглянето на някой щат от съюза.
Колко по-ясно можеше да бъде казано?
Нел му беше обещала оригиналите в момента, в който разполагаше с писмено уверение от Роуан, че интересът му към нейния отдел е прекратен. Оригиналите му трябваха, но още повече му трябваше действителният документ, който отците основатели бяха подписали през онази събота на септември 1787 г. За щастие, указанията за неговото местонахождение се криеха в Църквата, а не в правителството.
Роуан отново вдигна поглед към величествения храм — първия, построен от светиите на източния бряг на американския континент. Първият, след храма в Солт Лейк Сити, който беше увенчан с шест шпила. Най-високият в света. Един от петте, на които беше изобразен ангелът Морони със златните плочи в ръцете си. Седемте му етажа символизираха шестте дни на сътворението и седмия ден на отдиха, а по цялата височина на кулите му се издигаха красиви стъклописи в червено и оранжево, които преливаха в синьо и виолетово, за да представят непрекъснатия прогрес към божественото.
— Ние ще променим нашия свят — каза той.
Останалите изглеждаха доволни от думите му.
— Ние ще постигнем онова, което Джоузеф Смит, Бригъм Йънг и всички останали първопроходци не успяха да постигнат.
Той помълча и накрая каза:
— Най-накрая ще постигнем независимост.
51
Над Атлантическия океан
Саласар се настани по-удобно в коженото кресло, за да се наслади на обяда. Беше агнешко със зеленчуци, което Касиопея беше стоплила, преди да го сервира в просторната кабина на частния му самолет. Този лиърджет беше най-любимото му притежание. Саласар прекарваше много време в придвижване от едно място на друго, така че беше важно да пътува удобно.