Малоун се замисли.
— Цитатът от Римляни 13:11 определено е свързан с времето. Освен това специално си спомням как преди няколко години прочетох нещо за часовника на Линкълн в музея „Смитсониън“. Имало нещо гравирано отвътре.
— Тази твоя памет понякога е доста полезна. Часовникът в Де Мойн е вторият, който имат в музея „Смитсониън“. Никога не е отварян. И до утре ще бъде изложен в някакво място, което се казва Сейлсбъри Хаус.
Малоун погледна собствения си часовник.
— Като се сметне часовата разлика, ние ще бъдем там около един следобед. Лиърджетът на Саласар няма да пристигне поне до пет, местно време. Ще можем да проучим ситуацията.
— Люк вече е там. Ще му кажа да те посрещне.
— Ще кацнем на север от Де Мойн, на някакво регионално летище „Анкени“. Пистата е дълга само хиляда и шестстотин метра. На този изтребител му трябват хиляда и осемстотин, но ще се справим. Ще ни трябва разрешение, за да кацнем там.
— Аз ще се оправя. Няма да имаме проблеми с тях. Люк ще те чака на летището — увери го Стефани и продължи: — Проучихме снимките, които Люк е направил на дневника на Ръштън. От изследователския отдел ми казаха, че вероятно е писан след хиляда осемстотин и деветдесета. Петдесет години след като Смит за пръв път е произнесъл Пророчеството за Белия кон. Така че си прав. Самото споменаване на Конституцията е съмнително. Най-вероятно е написано много след като се е случило всичко в действителност.
— Когато четеш пророчеството, всичко е някак прекалено. Подробностите са твърде точни. Например на онова място, където специално се казва: Ще отидете в Скалистите планини и ще бъдете превелик народ там, който ще нарека Белия кон на мира и благоденствието. Защо се казва „Скалистите планини“? Защо не просто „на запад“? Предполага се, че Джоузеф Смит е казал това години преди някой от тях да си е помислил за преселението. Нито един ясновидец не може да е толкова добър.
— И все пак намирането на дневника е важно, защото досега Мормонската църква е разполагала единствено с други свидетелства, които разказват за съдържанието на пророчеството. А сега собствените думи на Ръштън му придават допълнителна достоверност. Не можем повече да си затваряме очите.
Имаше и още нещо.
— Съдбата на Конституцията наистина виси на косъм и Мормонската църква държи ключа.
— Тази сутрин проследихме Роуан до една среща с конгресмените от Юта и ги подслушахме. Вече са готови да започнат битката за отцепването на щата. Разполагат както с гласовете на представителите, така и с политическа подкрепа. Самите граждани може би също ще подкрепят това действие на референдум. Трябва им само онзи документ, подписан във Филаделфия.
За Малоун това не беше единственото, което висеше на косъм.
— Има ли новини от Касиопея? — попита той.
— Не, нищо. Ще трябва да я привлечеш на наша страна. Може да обърка всичките ни планове.
— Тя е професионалист, Стефани. Независимо от всичко, ако разбере за евентуалните последствия, ще се справи.
— Точно там е проблемът, Котън. Нямаме никаква представа какво й е казал Саласар. Може би не е достатъчно, за да може тя да разбере какво е заложено на карта. Налага се да я извадим от играта.
Малоун знаеше какво означава това.
— Аз ще се заема. Няма нужда да се замесват и други агенти. Остави ме да се справя с нея.
— Ще можеш ли?
— Какво ви става и на двамата с колежанчето? Сякаш ме смятате за някакво влюбено кутре. Естествено, че мога да се справя с Касиопея.
— Добре. Първият опит е твой. Но ако тя не се откаже, ще я поема аз.
Люк кръстосваше улиците на Де Мойн с колата, която беше взел под наем. Небето беше облачно, а температурата някъде между петнайсет и двайсет градуса. Люк беше спал по време на почти целия полет от военновъздушната база „Андрюс“ до летището на Националната гвардия, недалече от града. Тялото му беше подложено на сериозен натиск от часовата разлика, но той беше свикнал с това усещане.
Стефани вече го беше информирала, че предполагаемата цел на Саласар е Сейлсбъри Хаус, и Люк беше решил да отиде с колата, за да разгледа набързо мястото. Освен това му беше казала, че Малоун също пътува насам, но все още не беше уточнила кога и къде трябва да посрещне старото куче.
Следвайки приложението за навигация на телефона си, Люк навлезе в един тих квартал на запад от центъра на града. Сейлсбъри Хаус беше на малък хълм сред дъбова гора. Сградата приличаше на английско провинциално имение — построена от камък и тухли, с надвесени стрехи и плочи на покрива. На информационната табела отпред беше написано, че преди е била частен дом, построен от заможна фамилия в Де Мойн. Сега беше собственост на някаква фондация.