Наоколо не се виждаше никой. Все пак едва минаваше десет сутринта. Люк вече знаеше, че изложбата за Линкълн ще бъде отворена едва в шест вечерта. Беше последният й ден в този град, преди да продължи нататък.
Той обиколи сградата с колата. Беше гладен и реши, че малко палачинки и наденички ще му дойдат добре. Но първо трябваше да се обади по телефона. Той отби колата на затревения банкет, където дърветата хвърляха дебела сянка. Намери телефона си и набра номера на майка си. Когато тя вдигна, Люк каза:
— Искам да знам нещо. Бяха ли се сдобрили татко и Дани, когато татко почина?
— Вече се чудех кога ще проведем този разговор — отговори тя.
— Сякаш всички знаят за това освен мен и братята ми.
Люк й разказа за плика.
— Аз направих така, че баща ти и брат му да се сдобрят.
— Защо?
— Защото не исках да си отиде, без да са разрешили този проблем. Както и той впрочем. Беше щастлив, че успяха да го направят.
— Защо не ни е казал сам?
— Защото имаше толкова много други неща. Господи, Люк, той почина така бързо. Решихме да го оставим за после.
— Оттогава минаха тринайсет години.
— Чичо ти трябваше да реши кога да ви каже.
— Защо татко и Дани не бяха близки? — попита Люк.
Наистина искаше да научи отговора на този въпрос.
— Още от деца не бяха като братя. Просто не бяха близки. Не ги разделяше само едно нещо. С времето дистанцията между тях се увеличаваше и двамата свикнаха с положението. А после загина Мери. И баща ти, и леля ти обвиняваха Дани.
— Но не и ти.
— Нямаше да е честно към него. Дани обожаваше Мери. Тя беше всичко за него. Той не я е убил. Беше ужасно, но беше нещастен случай. И Дани се справяше с болката, като не й обръщаше внимание. Което не е правилно, но Дани си е такъв. Само аз знам колко страдаше той.
Люк си спомни какво му беше казал чичо му.
— Дани ми каза, че си го зарязала.
Майка му се разсмя.
— Така беше. Двамата излизахме няколко пъти. След като се запознах с баща ти, никога повече не съм мислила за друг мъж. Но винаги съм разбирала Дани. Може би съм една от малкото, които го разбират наистина. Смъртта на братовчедка ти го лиши от цялата му жизненост. А и трябваше да гледа как брат му отглежда четири силни момчета в едно здраво семейство. Със сигурност му е било трудно. Не е в стила на Дани да изпитва ревност, но всеки път когато ни е поглеждал, няма как да не си е помислял какъв е можел да бъде животът му — само ако беше останал да пуши навън.
Люк единствено можеше да си представя такова чувство за вина.
— Дани реши да се справи със загубата си, като й обърне гръб. Точно затова никога не ходеше на гроба. Просто не беше в състояние да го направи. Баща ти в крайна сметка го разбра. Мир на душата му. Беше толкова добър човек. Аз бях там, когато написа писмото до вас. След това двамата с Дани се сбогуваха. Случи се точно преди да ви кажем, че баща ви умира.
Контактите на Люк с чичо му бяха минимални. Разговорът им преди няколко часа беше първият от много години насам.
— Люк, Дани не е лош човек. Той се грижеше за нас и правеше така, че всеки да получава каквото иска.
— Какво искаш да кажеш?
— Помагал ни е за братята ти, когато е имало нужда, макар че те дори не са го разбирали. Ти искаше да работиш в разузнаването. И се постара да стигнеш дотам. Двамата с него говорихме. Той ми каза, че Министерството на правосъдието е най-доброто място за теб и обеща да се погрижи да те назначат.
— Дяволите да го вземат — прошепна Люк.
За пръв път чуваше за това.
— Не го разбирай погрешно. Той не е заповядвал на никого да те назначи. Ти сам си спечели това място. И двамата с него се съгласихме, че ако не ставаш, ще бъдеш уволнен. Без връзки. Без специални привилегии. Без нищо. Да, той ти отвори вратата, но ти сам успя да се задържиш там.
— В такъв случай на кого от двамата съм длъжник? На него или на теб?
— Дължиш всичко само на себе си, Люк. Върши си работата както трябва. Накарай ни да се гордеем с теб.