Планът на Роуан беше да стане осемнайсетият. И това откритие може би щеше да му помогне. Той огледа пещерата и си представи какво се беше случило тук през 1857 г. Всичко наоколо отговаряше на описаното в легендата. Сега вече разполагаха и с доказателство, че тя отговаря на истината.
4
Копенхаген, Дания
20:40 ч.
Малоун караше моторницата, а Люк Даниълс — все още мокър след скока — се беше привел зад предното стъкло, за да се скрие от вятъра.
— Редовно ли скачаш с парашут? — попита Малоун.
— Имам над сто скока, но отдавна не се бях приводнявал.
По-младият мъж посочи Кърк, който се беше свил на кърмата, и надвика рева на двигателя:
— Ти си голям проблем!
— Искаш ли да ми кажеш защо? — попита го Малоун.
— Какво ти е казала Стефани?
Добър ход — да отговори на въпроса с друг въпрос.
— Само това, че имаме изчезнал агент, а този тук може би знае къде е.
— Точно така. Но този тук избяга като попарено куче.
— Защо?
— Защото е доносник. А никой не обича доносниците.
Люк се обърна към Кърк.
— Когато стигнем на брега, двамата с теб ще си поговорим.
Кърк не отговори.
Люк пристъпи по-близо до Малоун, но остана приведен, за да избегне вятъра. Коленете му ритмично се свиваха, за да компенсират подскачането на моторницата по вълните.
— Я ми кажи, старче, наистина ли си толкова добър, колкото казват всички?
— „Не толкова, колкото бях преди, но тогава бях толкова, колкото някога съм бил.“
— Знаеш песента? Обожавам Тоби Кийт. Преди пет-шест години бях на негов концерт. Но ти не ми приличаше на почитател на кънтри музиката.
— Аз все още не знам на какво ми приличаш ти самият.
— Просто един скромен служител на американското правителство.
— Това е моя реплика.
— Знам. Стефани ми нареди да ти я кажа.
— Нали разбираш — започна Малоун, — че самолетът ти щеше да бъде засипан с автоматичен огън? Беше глупаво от твоя страна да се спуснеш толкова ниско.
— Видях карабината. Но той все пак беше в клатушкаща се лодка, а ти явно имаше нужда от помощ.
— Винаги ли действаш толкова безразсъдно?
Малоун намали мощността, докато се приближаваха към пристанището на Копенхаген.
— Трябва да признаеш, че беше доста добра маневра. Колесникът беше най-много на два метра над водата.
— Виждал съм и по-добри.
Люк театрално се хвана за сърцето.
— Ох, старче, как ме заболя. Знам, че едно време си бил голяма работа във флота. Ас на изтребител. Но трябва да ми подхвърлиш нещо. Нещичко. Все пак ти спасих живота.
— Наистина ли? Това ли си мислиш, че направи?
В предишния си живот Малоун беше един от дванайсетте първоначални агенти на Стефани Нел в отряд „Магелан“. Беше завършил право в университета „Джорджтаун“ и беше служил като командир във флота. Вече беше на четирийсет и седем години. Но не беше загубил нито косата си, нито здравите нерви, нито острия ум. Едрата му фигура носеше белези от няколко рани, които беше получил при изпълнение на служебния си дълг, и точно това беше една от причините да се пенсионира по-рано — преди три години. Оттогава държеше една антикварна книжарница в Копенхаген, където се предполагаше да живее мирно и кротко.
— Хайде, признай си — каза Люк. — Нямаше да ти е лесно да се измъкнеш от онези типове. Аз ти спасих задника.
Малоун загаси двигателя и моторницата се плъзна по инерция покрай кралската резиденция и кея на Нюхавн, преди да завие надясно в един тих канал. Спряха зад двореца „Кристиансборг“, недалече от редицата кафенета на открито, пълни с шумни компании. На петдесет метра от там беше площад „Хьобро“, както винаги пълен с хора. Неговият дом.
Малоун спря двигателя и се обърна, за да забие един десен ъперкът в челюстта на Люк, който го събори на палубата. Младежът разтърси глава и скочи на крака, готов за бой.