Люк се държеше на разстояние и дори се заговори с някои от посетителите. Но не откъсваше поглед от Касиопея Вит, която очевидно проучваше мястото. Той остана вътре, докато тя излезе на терасата, а после се измъкна навън в градината. Явно беше забелязала нещо.
Люк влезе обратно в къщата и включи радиостанцията в джоба си. Беше си донесъл от Вашингтон комуникационно оборудване, включително скрит микрофон на ревера и миниатюрна слушалка. Малоун беше екипиран от другата страна.
— Там ли си? — прошепна той.
— Не, тръгнах си — отговори Малоун в ухото му.
— Тя провежда разузнаване.
— Чакай да позная. Излязла е навън и оглежда покрива.
— Наистина си познаваш момичето.
— Приготви се. Всеки момент ще стане тъмно.
— Как така?
— Ще видиш.
Малоун стоеше в сенките на дърветата зад Сейлсбъри Хаус. Беше оставил колата им на стотина метра от там в една пресечка. Нямаше ограда, така че не му беше трудно да се върне обратно до тази позиция, от която можеше да наблюдава осветената тераса и хората, които се разхождаха по нея и се наслаждаваха на хладната вечер. Зад прозорците на приземния етаж меко грееха светлини. Малоун беше забелязал Касиопея да излиза от къщата и да върви небрежно през градината. Щеше да й се наложи да импровизира, а най-добрият начин да се сдобие с преимущество пред останалите беше да им отнеме възможността да виждат. Само за няколко минути. Нямаше да й трябват повече.
Малоун също беше забелязал електрическите кабели на покрива, които водеха към една пристройка. Ако беше прав, тя щеше да се отправи точно натам. Номерът беше да определи докъде да я остави да стигне. Малоун искаше тя да открадне часовника, но не биваше да й позволи да избяга с него. Той не откъсваше поглед от жената, която обичаше. Касиопея изглеждаше страхотно както обикновено. Двамата взаимно си бяха спасявали живота повече пъти, отколкото можеше да преброи. Малоун й вярваше. Разчиташе на нея. И досега беше смятал, че тя изпитва същото към него.
Вече не беше толкова сигурен. Интересно как животът му се беше обърнал на 180 градуса само за два дни. За какво? И защо?
Нямаше да получи отговор на тези въпроси, преди двамата с Касиопея да седнат и да поговорят сериозно. Но това, което щеше да се случи всеки момент, със сигурност щеше да попречи на бъдещия им разговор.
Не, тя нямаше да се зарадва, когато го види.
Е, щеше да го види — и още как.
55
Вашингтон, окръг Колумбия
20:50 ч.
Роуан пристигна в Блеър Хаус. Имението беше собственост на правителството на Съединените щати още от времето на Франклин Рузвелт и се използваше само от гостите на президента. Сега правителството притежаваше и съседните три къщи, общо 6500 квадратни метра лукс, в които бяха отсядали множество чуждестранни държавници. Президентът Труман също беше живял тук по време на големия ремонт в Белия дом, така че всеки ден беше отивал пеша на работното си място от другата страна на улицата. Точно тук, пред входната врата, на 1 ноември 1950 г. беше имало опит за покушение срещу Труман, осуетен от един агент на тайните служби, който беше загубил живота си. В чест на този агент на желязната ограда имаше бронзова табелка и Роуан спря за момент пред нея, за да изрази почитта си.
Два часа по-рано го бяха потърсили по телефона в неговия кабинет в сградата на Сената. Президентът на Съединените щати искал да го види. Колко бързо можел да дойде? Един от асистентите на Роуан веднага го беше открил, за да му предаде съобщението. Роуан си даде сметка, че няма как да откаже на такава покана, затова се съгласи да бъде там в осем вечерта.
Мястото на срещата беше твърде интересно. Не в Белия дом, а в къщата за гости. Неофициално. Все едно Даниълс искаше да му каже, че не е добре дошъл. Е, може би Роуан анализираше твърде много. Дани Даниълс не беше смятан за велик мислител. Някои се бояха от него, други му се подиграваха, а повечето се опитваха да не му обръщат внимание. Но наистина беше популярен сред хората. Рейтингът му си оставаше изненадващо висок за човек в залеза на политическата си кариера. Даниълс беше спечелил и двата си президентски мандата със солидно мнозинство. В интерес на истината, опозицията го изпращаше с въздишка на облекчение, доволна да го остави да потъне в дебрите на историята. За съжаление, Роуан не разполагаше с тази възможност. Президентът го беше извикал лично.