— Първо — обясни му Малоун, — не ми викай „старче“. Второ, не ми харесва колко си надут. Ако винаги действаш по този начин, някой може да загине. И трето, какви бяха онези, които се опитаха да ни убият?
Той посочи Кърк.
— А, да, и последно — за кого доносничи той, по дяволите?
Малоун улови погледа на по-младия мъж, който сякаш казваше: „Така ми се иска да си премерим силите!“.
Но в него имаше и нещо друго.
Самоконтрол.
Все още не беше получил отговор на нито един от въпросите си. Бяха го използвали и това не му харесваше.
— Наистина ли е изчезнал някой от нашите?
— И още как, по дяволите. А този тип може да ни покаже къде да го търсим.
— Дай ми телефона си.
— Откъде знаеш, че имам?
— Видях го в задния ти джоб. Служебен модел на „Магелан“. Напълно водоустойчив, по мое време не бяха такива.
Люк извади телефона си и го отключи.
— Обади се на Стефани.
Младият мъж набра номера.
Малоун му взе телефона и нареди:
— Вземи Кърк и ме чакай до онова кафене. Трябва да говоря насаме с нея.
— Никак не ми харесва да получавам заповеди от пенсионери.
— Приеми го като възнаграждение, че те извадих от водата. Хайде, тръгвайте!
Малоун вдигна телефона до ухото си и проследи с поглед как Люк и Кърк скочиха от лодката. Не беше идиот. Даваше си сметка, че бившата му шефка е казала на този новак как да се държи с него. Вероятно му беше наредила да го притисне, но не толкова, че да го отблъсне. В противен случай такава луда глава като Люк Даниълс нямаше да се откаже толкова лесно. Малоун нямаше да има нищо против. Отдавна не беше влизал в хубав бой.
— Колко време ти трябваше, за да го удариш? — попита го Стефани, след като вдигна на петото позвъняване.
— Всъщност му дадох повече време, отколкото заслужаваше. Освен това току-що убих двама от лошите.
Малоун й разказа какво се беше случило.
— Разбирам те, Котън. Не ти се влиза в тази игра. Но един от моите хора наистина е изчезнал, а той има жена и три деца. Трябва да го открия.
Стефани знаеше какво ще му подейства.
Малоун откри с поглед Кърк и Люк, които бяха на петдесет метра от него. Трябваше да изчака да влязат в книжарницата му, преди да се обади по телефона, но искаше час по-скоро да разбере какво се случва. Той заговори по-тихо и се обърна към канала, с гръб към кафенетата.
— Бари Кърк знае някои неща — каза Стефани. — Трябва да бъде разпитан, а след това ще имам нужда от помощ. Двамата с Люк трябва да откриете моя агент.
— Това момче прилича на капитан от колежански отбор. Става ли за нещо?
— Всъщност не е завършил колеж. Но ако беше, мога да те уверя, че нямаше да е капитан на отбора. Просто не е такъв тип.
Малоун прецени, че Люк е на двайсет и седем или двайсет и осем години — вероятно бивш военен, защото Стефани обичаше да набира хората си от там. Но тази липса на уважение и безразсъдните му действия изглеждаха в пълно противоречие с каквато и да е институционална дисциплина. Не беше завършил и право. Малоун знаеше, че през годините Стефани постепенно беше премахнала това изискване за агентите си.
— Предполагам, че създава проблеми — каза той в слушалката.
— Меко казано. Но е добър. И по тази причина аз съм толерантна към неговата… прекалена самоувереност. Малко ми прилича на един друг човек, който едно време работеше за мен.
— Онези типове бяха на точното място в точното време — продължи Малоун. — В открито море. Готови за нас. Което означава, че или са извадили невероятен късмет, или някой е разбрал, че си ме потърсила. Твоят изчезнал агент знаеше ли къде отива Кърк?
— Не. Казахме на Кърк да отиде в Швеция.
Малоун разбра, че и тя си беше задавала същия въпрос. Откъде знаеха онези типове къде точно да ги причакат?
— Предполагам, че ще ми кажеш само онова, което според теб е нужно да знам.
— Знаеш как работим. Операцията не е твоя. Просто ми помогни за моя човек и си готов.
— Заемам се.
Малоун прекъсна връзката, прескочи на брега и се приближи до Люк.
— Току-що си намери партньор за вечерта.
— Ще ми дадеш ли назаем бележник и химикалка, за да си записвам всичко, което ще науча от теб?
— Винаги ли си толкова отворен?