— Съжалявам, че загубих часовника.
— Вината не е твоя. Аз съм виновен. Трябваше да предвидя подобни проблеми и да съм готов да действам. Можех да изпратя помощниците си с теб.
— Те само щяха да пречат. Аз не успях да предвидя какво ще се случи.
Хосепе въздъхна.
— Какво ще кажеш тази вечер да не говорим повече за загуби? Хайде да вечеряме някъде.
Касиопея не беше в настроение — независимо дали беше в роля, или не.
— Доста съм изтощена от часовата разлика — каза тя. — Нали няма да имаш нещо против, ако просто си легна?
Стефани беше организирала импровизиран щаб в стаята си в хотел „Мандарин Ориентал“. Лаптопът й беше свързан с обезопасения сървър на „Магелан“, телефонът й беше до нея. Беше довела със себе си и Кейти Бишъп, която се намираше в съседната стая и преглеждаше тайните бележки на Мадисън за някакво късче полезна информация. Младата жена беше умна и образована и очевидно си беше паднала по Люк Даниълс. Докато пътуваха с таксито от Белия дом, беше задала доста въпроси за него.
А сега и часовникът беше у тях. Люк и Котън бяха успели.
Стефани се вторачи в екрана на лаптопа си, на който се виждаше картина в реално време от лаптопа на Люк в Де Мойн. Кейти беше проверила съответните уебсайтове и беше разговаряла с един от кураторите на „Смитсониън“, който й беше обяснил как точно бяха отворили първия часовник на Линкълн.
Беше много просто. Задното капаче се отваряше на винт, отдясно наляво, обратно на часовниковата стрелка, за да открие часовниковия механизъм. Единствената тънкост беше нарезите на винта да се почистят от корозията, защото нямаше да са използвани много отдавна. С първия часовник го бяха постигнали с няколко внимателни почуквания на подходящите места. Информацията вече беше предадена в щата Айова.
Малоун вдигна часовника от бюрото. Двамата с Люк бяха взели стая в хотел в центъра на града, далече от хотела на Саласар, и бяха установили видеовръзка със Стефани във Вашингтон.
Малоун с възхищение разгледа часовника, който беше в отлично състояние.
— Нека да се опитаме да не го счупим — обади се Стефани от екрана.
Той се усмихна.
— За мен ли беше това?
— Имаш склонност да повреждаш разни неща — изтъкна Стефани.
— Поне не е част от културното наследство на ЮНЕСКО.
Ако се съдеше по досегашния му опит, местата от списъка на ЮНЕСКО бяха сред любимите му цели за покушение.
Срещата с Касиопея го беше разтърсила. Двамата имаха проблем и нямаше да го разрешат лесно, колкото и да говореха за него. Малоун беше направил точно това, което тя го беше помолила да не прави, и нямаше да му се размине без последствия. Той подаде часовника на Люк.
— Честта се пада на теб.
Люк хвана часовника и се опита да разхлаби задното капаче. Според инструкциите на Стефани нямаше да е лесно — и наистина не беше.
Люк опита още три пъти, но без резултат.
— Не иска да се завърти — каза той.
Двамата опитаха с леки почуквания отстрани на корпуса, както им бяха препоръчали, и отново не постигнаха нищо. Малоун си спомни, че преди години обичаше да си купува една определена марка плодова салата — портокали и грейпфрут, обелени и пакетирани в пластмасов контейнер с винт. Капакът винаги се отвърташе трудно. Най-сетне, един ден Малоун откри каква е тайната: не трябваше да го стиска толкова силно. Раздразнен от съпротивата, той винаги стискаше пластмасата толкова силно, че винтът блокираше.
Той леко хвана ръба на часовника, като го стискаше точно толкова, за да се задържи между пръстите му. После завъртя капачето и усети съпротивата на миниатюрните нарези на винта. Опита отново и усети раздвижване. Леко, но достатъчно. Отново го хвана, без да стиска, и този път успя да освободи задното капаче.
Малоун остави часовника на бюрото и Люк насочи камерата на лаптопа към отворения часовников механизъм. Стефани им беше изпратила по електронната поща снимка на другия часовник на Линкълн, който бяха отворили в „Смитсониън“, и Малоун очакваше да види подобен гравиран надпис от вътрешната страна. Но там нямаше нищо.
Двамата с Люк явно си помислиха едно и също. Той кимна на по-младия мъж. Люк обърна задното капаче.