Роуан седеше мълчаливо в една зала за бракосъчетания. В предишната зала бяха дошли посетители, а той не беше в настроение за компания, така че бе излязъл. Запита се колко ли бракове бяха сключени тук. Спомни си за собствената си сватба в храма на Солт Лейк Сити. Младоженците заставаха на колене от двете страни на олтара, а зад тях бяха подредени семействата им. Двамата се държаха за ръце и повтаряха думите на завета да бъдат верни един на друг както на Господ и да спазват Неговите заповеди. Съчетаването в името на Исус с властта на свещеника в храма означаваше съюз за вечни времена — а не само „докато смъртта ни раздели“. И тук, както в повечето зали за бракосъчетания, по стените имаше огледала, така че младоженците символично да се видят в многобройните си отражения, събрани заедно завинаги.
„Ще ти дам ключовете на небесното царство; и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата.“
Евангелие от Матея, глава 16, стих 19.
Вярата във вечността на брака засилваше земната връзка между съпруг и съпруга. На развода, макар и разрешен от Църквата, не се гледаше с добро око. Задълженията трябваше да се спазват. И в това нямаше нищо лошо.
Роуан се молеше от половин час насам, защото не знаеше какво да предприеме. Не можеше да повярва, че Небесният отец го беше довел толкова далече само за да го лиши от най-славния миг.
Мобилният му телефон отново завибрира в джоба му. Той погледна дисплея. Непознат номер. Роуан реши да отговори.
— Нали не си мислеше, че наистина ще ти се доверя? — попита го Стефани Нел.
— Ти ми заложи капан.
— Така ли? И как по-точно?
— Нямам нито време, нито желание да ти обяснявам.
— Искам твоята комисия официално да прекрати разследването на моя отдел. Искам да ми се махнеш от главата, сенаторе. Искам да се махнеш от живота ми.
— Честно казано, изобщо не ме интересува…
— Часовникът е у мен.
Правилно ли я беше чул?
— Изпратих моите хора да го приберат и те го направиха.
— Откъде знаеше, че го искам?
— Аз също прочетох онова, което Линкълн е оставил в книгата. Направих копие от страницата, преди да я откъснеш.
Какво беше това? Помилване? Втори шанс?
— Съгласен ли си, сенаторе?
Роуан нямаше друг избор.
— Съгласен съм. Утре ще получиш официално писмо. Моята комисия ще заяви, че не се нуждае от нищо повече от теб.
— Точно така. Искам писмото да бъде изготвено и подписано до един час, а аз да получа оригинала.
— Готово. Сега е твой ред.
— Отвори си електронната поща. Изпращам ти няколко снимки заедно с адреса, на който да изпратиш писмото. Ако не го получа до един час, твоята малка операция рязко ще приключи. Ясна ли съм?
— Напълно.
— Довиждане, сенаторе.
Той докосна екрана на смартфона си и отвори електронната си поща. Заредиха се две снимки. Първата показваше един отворен джобен часовник. Втората беше близък план на задното капаче на часовника, където от вътрешната страна в среброто бяха гравирани две думи.
Falta Nada.
„Фалта Нада“. Нищо не липсва.
Роуан си спомни картата, която беше нарисувал Линкълн в „Книгата на Мормон“ — в нея бяха обозначени всички места, с изключение на едно.
И точно това беше информацията, която му трябваше, за да я допълни.
Роуан се усмихна, вдигна очи към Небесния отец и прошепна:
— Благодаря ти.
Молитвите му бяха чути. Само преди секунди беше в задънена улица, от която буквално нямаше изход, но сега отново беше на ход. А още по-хубавото беше, че вече нямаше нужда нито от Чарлс Сноу, нито от Стефани Нел, Дани Даниълс, Бригъм Йънг или от картата, която беше оставил Линкълн. Защото вече знаеше съвсем точно къде го очакваше наградата му.
60
22:00 ч.
Стефани излезе от хотел „Ориентал Мандарин“ и взе такси до Белия дом. Беше направила точно това, което Дани Даниълс беше поискал от нея — беше предала на Роуан цялата информация, свързана с часовника. Като допълнително доказателство за достоверността на действията си беше изпратила и снимка на отворения механизъм. Роуан, трябваше да му се признае, веднага беше подписал писмото от името на комисията и го беше изпратил в хотела, както беше настояла Стефани. Към този момент и Саласар, и Касиопея би трябвало да знаят това, което знаеше Роуан. Стефани разбираше идеята на президента, но не й харесваше онова, което се подразбираше от нея. След почти двайсет години в разузнаването тя веднага можеше да разпознае кога играта отива към своя край.