— Не. Предполагам, че не.
Малоун знаеше, че понякога се стига до убийство. То никога не беше добро. Но все пак имаше разлика между убийството при самозащита, в битка с врага, и хладнокръвното убийство. Хосепе Саласар явно не се интересуваше от тази разлика.
— Трябва да знам какво е „Фалта Нада“ — каза той.
Беше забелязал, че Стефани не се обръща, за да се включи в разговора. Тя гледаше напред през стъклото със стиснати зъби.
— Никога не съм си представял, че отново ще пътувам в планините — каза Сноу. — Знаете ли, господин Малоун, аз умирам. Достатъчно е да ме погледнете, за да го разберете. Но в последно време ме изпълва нова сила. Може би е последната искрица живот, преди смъртта да ме завладее окончателно. Мога единствено да се надявам, че ще издържа, докато приключим с това.
Малоун знаеше достатъчно за цялата история, за да каже:
— Семената на целия този хаос са посети много отдавна. Вие просто сте го наследили.
— Това е така. Тадеъс Роуан е мой проблем. Двамата с президента се опитахме да го притиснем да подаде оставка, но той отхвърли това предложение. Не мога да се обявя открито срещу него поради неговата позиция и факта, че целият проблем е от толкова чувствително естество. Ще се наложи ние да се справим с него. Още днес.
Малцина се издигаха до положението на водачи на най-големите световни религии. Католическите папи. Православните патриарси. Протестантските архиепископи. А това беше пророкът на светиите. Малоун съчувстваше на този човек както заради здравословното му състояние, така и заради трудното положение, в което беше попаднал, но и двамата се отправяха към опасностите на неизвестното.
И той трябваше да бъде под готвен за тях.
— „Фалта Нада“ — повтори Малоун. — Разкажете ми за това място.
Заселниците пристигнали в Юта две години преди началото на златната треска в Калифорния през 1849 г. Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни се противопоставяла на златотърсачеството във всичките му форми, тъй като разсейвало членовете на Църквата от задачата им да съсредоточат всичките си сили в изграждането на Цион. През 1847 г., когато пристигнали първопроходците, повечето от тях били без пукната пара. Но въпреки това през 1850 г. светиите вече сечали свои собствени златни монети и поставяли златно покритие на новия си храм. Откъде се взело това богатство?
Долината на Голямото солено езеро отдавна била заселена от племето юти. Изненадващо, тези местни жители приветствали с добре дошли религиозните емигранти. Уакара, техният вожд, развил близко приятелство с новодошлите, особено с един светия на име Айзък Морли. В крайна сметка Уакара признал на брат Айзък, че преди години получил видение от Тоуатс, думата на ютите за „Господ“. В това видение на вожда било наредено да даде злато на „високите шапки“, които един ден щели да пристигнат в неговите земи. Светиите идеално отговаряли на това описание, така че Уакара завел брат Айзък в Каре-Шиноб — свещено място, за което се твърдяло, че е построено от предците на юта. Там Морли събрал общо 58 фунта пречистено злато и ги изпратил на Бригъм Йънг в Солт Лейк Сити. Морли и вождът сключили сделка и за допълнително количество от златните запаси на племето, при която Уакара поставил две условия. Само един човек трябвало да знае местоположението на мината и този човек трябвало да се радва на еднакво доверие от двете страни. За тази задача бил избран брат Айзък, но в крайна сметка той остарял толкова, че вече не можел да пътува до там всяка година.
През 1852 г. бил избран неговият наследник. Томас Роудс. Той се върнал от първото си пътуване до тайната мина с 62 фунта злато. През следващите години били извършени още такива пътувания. През 1855 г. вождът Уакара починал, наследил го Арапийн, неговият син. По същото време Роудс също се разболял и вече не можел да пътува до планината всяка година.
Така Бригъм Йънг бил изправен пред един проблем. Той дори не бил сигурен, че новият вожд на племето юта ще признае дотогавашната уговорка. Ако се стигнело дотам, Йънг имал нужда от разрешението на Арапийн да позволи на Кейлъб Роудс, сина на Томас Роудс, да поеме снабдяването със злато. Било постигнато временно споразумение с едно допълнително условие — някой от местните жители да придружава Кейлъб при неговите пътувания до мината. След известно време Кейлъб спечелил доверието на Арапийн и той му разрешил да продължи да ходи сам. Наследникът на Арапийн сложил край на това споразумение, но Кейлъб Роудс продължил да посещава мината тайно от него. Дори поискал да получи право на собственост върху земята от Конгреса, но искането му било отхвърлено. Федералното правителство в крайна сметка дало концесията на други компании, които да проучват земята и да добиват злато. Геолозите пристигнали да проучат терена, но така и не открили легендарната златна мина на Роудс.