— А ти винаги ли си толкова мил и дружелюбен?
— Някой трябва да наглежда хлапетата, за да не пострадат.
— Не се тревожи за мен, старче. Мога и сам да се грижа за себе си.
— Мислех си, че съм ти казал да не ме наричаш така.
Люк изправи рамене.
— Аха. И аз те чух. И ти позволих да ме удариш веднъж безнаказано, точно както ми бяха заповядали. Но няма да има повече.
Зелените очи на Малоун отправиха предизвикателство към хлапето.
И предизвикателството сякаш беше прието. Но не сега. Може би по-късно.
Малоун посочи Кърк.
— Хайде да чуем какво има да ни каже този доносник.
5
Атланта, щата Джорджия
14:45 ч.
Стефани Нел погледна часовника си. Денят й беше започнал в шест сутринта — или дванайсет в Дания — и нямаше да свърши скоро. От общо дванайсет нейни агенти в момента девет бяха на различни мисии. Другите трима бяха в почивка по график. Противно на това, което се твърдеше в шпионските романи и приключенските филми, агентите не работеха по двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата. Повечето от тях имаха съпруги и деца, както и личен живот. Което беше добре. Работата и без това беше достатъчно напрегната, за да се усложнява от професионална мания.
Беше основала „Магелан“ преди шестнайсет години. Той беше нейната рожба и тя го беше превела през детството и пубертета. И сега отрядът представляваше зряла разузнавателна единица в разцвета на силите си, която можеше да се похвали с някои от най-големите успехи на Америка в тази област. Но точно в момента тя беше способна да мисли само за едно. Агентът, който беше изчезнал в Дания.
Стефани хвърли поглед към часовника в ъгъла на бюрото и осъзна, че беше пропуснала както закуската, така и обяда. Стомахът й ръмжеше, така че тя реши да си вземе нещо от кафенето в сградата три етажа по-надолу. Тя излезе от кабинета си. Навсякъде цареше тишина.
Отряд „Магелан“ по определение беше с минимален персонал. Освен нейните дванайсет оперативни агенти имаше още петима служители и трима асистенти. Тя беше настояла за този състав. По-малко очи и уши означаваха по-малко изтекла информация. Сигурността на отряда никога не се беше проваляла. Не беше останал нито един от първоначалните дванайсет агенти — Малоун беше последният, който си тръгна преди три години. В общия случай заменяше по един на година. Но беше извадила късмет. Всичките й назначения бяха отлични и рядко имаше административни проблеми с хората си.
Тя излезе от главния вход и пое към асансьорите.
Сградата беше разположена в един спокоен бизнес парк в северната част на Атланта, където бяха и местните управления на Министерството на вътрешните работи и Министерството на здравеопазването. По нейно настояване „Магелан“ нарочно не биеше на очи — на вратата имаше най-обикновена табела, на която пишеше „Служебен отдел на Министерството на правосъдието“.
Тя натисна бутона и зачака асансьора да пристигне. Вратите се отвориха и отвътре излезе слаб мъж с дълго остро лице и гъста сребриста коса.
Едуин Дейвис.
Също като нея и той беше държавен служител от кариерата — беше започнал преди двайсет години в Държавния департамент, където трима различни секретари го бяха използвали, за да стегне дисциплината. Притежаваше докторска степен по международни отношения и беше надарен с фантастично усещане за политика. Беше мек и добър по душа човек, когото хората лесно подценяваха, но се беше издигнал до заместник-съветник по въпросите на националната сигурност, откъдето президентът Дани Даниълс го беше избрал за началник на канцеларията на Белия дом.
Тя веднага се запита какво беше толкова важно, за да накара Дейвис да прелети осемстотин километра от Вашингтон, без да предупреди за пристигането си. Нейният пряк началник беше министърът на правосъдието на САЩ и държавният протокол изискваше той да бъде включван във всеки обмен на информация с Белия дом. В този случай явно не беше така.
Дали беше дошъл по работа? Или по личен въпрос? Дейвис в действителност й беше близък приятел. Заедно бяха преминали през много неща.
— Излизаш ли някъде? — попита я той.
— Отивам до кафенето.
— Ще дойда с теб.
— Ще съжалявам ли за тази среща?
— Вероятно. Но се налага.
— Нали си спомняш, че последния път, когато двамата с теб стояхме тук и водихме съвсем същия разговор, след това и двамата едва не бяхме убити?