Тя пристъпи по-близо до статуята.
— „… който имаше вечно евангелие, за да благовести на жителите земни, на всяко племе и коляно, език и народ“ — каза Роуан. — Откровение на Йоан, глава четиринайсета, стих шести. Морони е нашият небесен вестител. Това е оригиналът, от който е изработена медната статуя на върха на храма в Солт Лейк Сити. Самият Бригъм Йънг го е донесъл тук.
Хосепе явно беше обзет от страхопочитание.
— Той е ангелът на светлината, облечен в роба с невероятна белота. По-бяла от всичко, което някой някога е виждал. Цялото му същество е тъй величествено, че не подлежи на описание.
Роуан кимна.
— Това са думите на пророка. Точно така е описан Морони от Джоузеф Смит и така се опитваме да го показваме и ние.
— Но той е златен, а не бял — отбеляза Касиопея.
— Това е начин да подчертаем неговия блясък.
Не й прозвуча много убедително. Веднъж беше прочела, че Смит вероятно беше попаднал на името Морони в приключенските романи за Уилям Кид. Според легендата Кид беше заровил съкровището си на Коморските острови. Морони беше столицата на Коморския съюз. Освен това Смит беше нарекъл хълма, на който намерил златните плочи, с името Кумора. Съвпадение? Ако наистина беше така, степента на вероятност трудно можеше да бъде пресметната.
— Този подземен храм — продължи Роуан — е създаден много отдавна от пророците като място за богослужение под земята. Днес малцина идват тук, на мястото, където пророк Бригъм е скрил онова, което му е дал Линкълн.
Касиопея вече беше огледала залата. С изключение на статуята и изкуственото осветление, наоколо не се виждаше нищо друго, което да е направено от човешка ръка.
— Единствения път, когато съм идвал — каза Роуан, — тук бяха изложени артефакти от времето на испанците. Парчета от кости, копчета, детайли от желязо и хомоти. Хомотите бяха издялани от кедрово дърво, широки около един метър, с извивка по средата, в която да влиза вратът на човека, който ги носи. В двата им края бяха изсечени дълбоки резки, на които са се носели тежки чували за руда, изработени от животинска кожа. Стори ми се невероятно, че са оцелели в продължение на толкова много векове.
Артефактите вече ги нямаше.
— Къде да го търсим? — попита Хосепе.
— Един момент — отговори Роуан. — Първо трябва да обсъдим нещо друго.
Сенаторът посочи с пръст към Касиопея.
— Тази жена е шпионин.
Саласар остана шокиран от твърдението на апостола.
— Шпионин? Грешиш.
— Греша ли? Запитай се, Хосепе — как се появи отново в живота ти тази жена? След толкова години, точно в този момент?
— Досега само ми е помагала.
— Така правят всички шпиони. Иначе как ще се внедрят? Вчера ти ме притисна да кажа откъде знам за това място. И аз най-сетне ти разкрих, че разполагам с източник на информация в правителството, приближен на нашите врагове. Този източник ми каза не само за това място, но и за тази жена, която работи за президента на Съединените щати.
— И вие му повярвахте? — намеси се Касиопея. — Естествено, че вашите врагове ще искат да предизвикат хаос в редиците ви. Какъв по-добър начин за това от фалшивата информация?
— А откъде моят източник знаеше как се казваш? — попита я Роуан. — Откъде изобщо знаеше за съществуването ти?
Саласар очакваше нейния отговор.
— Мога само да предполагам, че източникът е от разузнаването и е наясно с всичко, с което се занимава онзи човек, Малоун — каза Касиопея.
— Интересно, че споменаваш неговото име. Защото моят източник ми разкри, че не само познаваш Котън Малоун, но имаш и връзка с него.
— Вярно ли е? — настоя Саласар, като повиши тон.
Касиопея се почувства в капан. Стефани съзнателно я беше компрометирала, несъмнено за да я накаже, че беше прекъснала всякаква връзка с нея и беше откраднала часовника.
В гласа на Саласар ясно се долавяше гняв.
Пред нея имаше две възможности. Да излъже или да каже истината.
Саласар очакваше отговор, но не знаеше какво може да каже Касиопея. Фактът, че тя не отрече обвинението веднага, го накара да се замисли. Сърцето му биеше силно, дишането му се учести. Обзе го замайване.
И тогава се появи ангелът. Видението увисна във въздуха, недалече от статуята на Морони, но на лицето му я нямаше обичайната окуражителна усмивка.
„Може би сгрешихме за нея.“
Саласар не можеше да отговори, затова просто поклати глава — едва забележимо — в отказ да приеме това твърдение.