„Не се срамувай, Хосепе. Времето за преструвки свърши. Разкрий ме пред тях. Покажи им, че пророците са с теб.“
Той никога не беше казвал за ангела на никого.
— Какво гледаш? — попита го Роуан.
Хосепе не обърна внимание на старейшината и се съсредоточи върху видението.
„Защити ме.“
И прочете по лицето на ангела нещо, което не беше виждал преди. Тревога. Дясната му ръка се стрелна под сакото, за да извади пистолета.
Стефани бавно се беше изкачила по тунела, като следваше светлините и човешките гласове. Беше минала през една малка пещера, преди да стигне до друга, по-голяма, в която се промъкна незабелязано между осветените скални образувания. Чу разговора на Роуан, Саласар и Касиопея и стана свидетел на това как Саласар се разгневи от разкритието на Роуан.
— Хосепе — каза Роуан. — Аз казвам истината. Тази жена е шпионин. Тя не е по-различна от онези, които се обърнаха срещу нас през Тревожното време. Колко от нашите братя се озоваха в затвора заради шпионите? Аз съм твоят старейшина. Никога не съм те лъгал и сега също не те лъжа.
Саласар гледаше не към сенатора, а към статуята на пиедестала. Погледът му беше отнесен, а главата му беше вдигната към тавана на пещерата.
Странно. В дясната ръка на Саласар имаше пистолет.
Стефани посегна към собственото си оръжие. Не. Това само щеше да увеличи напрежението.
Имаше само един начин да се справи със ситуацията. Когато влезе в пещерата, все още не беше сигурна как трябва да постъпи, но сега пътят й беше ясен. Тя остави пистолета, излезе от скривалището си и извика:
— Той казва истината.
Тримата едновременно се обърнаха към нея.
— Аз съм неговият източник.
Роуан беше шокиран от появата на Стефани Нел. Тя нямаше работа тук. Той я проследи с поглед, докато бавно ги доближаваше. Оръжието на Саласар вече беше насочено към нея, а налудничавият поглед на испанеца изобщо не му харесваше.
— Коя си ти? — настоя да узнае Саласар.
— Стефани Нел. От Министерството на правосъдието на Съединените щати. Кажи му, Касиопея. Кажи му истината.
— Каква истина? — извика Саласар.
Нел не откъсваше поглед от Вит.
— Кажи му онова, което искаше да му кажеш.
— Роуан е прав — каза Касиопея. — Аз наистина съм шпионин.
Лицето на Саласар изразяваше дълбоко недоумение.
— Не може да бъде. Отказвам да повярвам.
— Истина е — продължи Вит. — Тази жена ме помоли да се свържа с теб от името на американското правителство и аз го направих. Но останах вярна на себе си. — Тя помълча, преди да продължи: — Запомнила съм те като добър, мил, кротък човек. Тези спомени са ми скъпи и ценни. Какво се е случило, Хосепе? Какво е променило душата ти?
Саласар не отговори. Вместо това вниманието му сякаш отново се насочи към статуята и устните му се раздвижиха, но от устата му не излезе нито звук.
— Какво виждаш? — попита го Вит.
— Братко Саласар — обади се Роуан.
— Пророк Джоузеф е тук, с нас. Той идва при мен от известно време насам — каза Саласар и насочи пистолета си към Вит. — И той също беше заблуден от теб.
— Тя не е единствената, която те е заблудила — каза Нел и посочи към Роуан. — Сенаторът също е шпионин.
67
Люк щеше да удържи обещанието си към Малоун. Наистина щеше да му пази гърба. Стефани беше подвела и двамата, а сега самата тя беше загазила сериозно. Трябваше да действат в екип. Без скандали и спорове. Когато бяха в Де Мойн, Малоун беше разчел намеренията на Касиопея Вит перфектно и винаги беше на една крачка пред нея. Освен това познаваше Стефани по-добре от Люк. За съжаление, в момента бяха поне на две крачки зад всички останали.
Бяха се изкачили по гористия склон. Влязоха в тунела и бързо огледаха първата осветена пещера, после продължиха тичешком по следващия тунел. Всичко наоколо беше сюрреалистично — каменните образувания бяха като скулптури, а светлините се виеха по скалата като бои по платно.
Малоун вдигна ръка и направи знак да спрат. От края на тунела се чуваха гласове. Те пропълзяха по-близо и видяха Вит, Роуан и Саласар — последният държеше пистолет, насочен право към Стефани, която стоеше на шест метра от испанеца с вдигнати ръце.