— Напротив, през цялото време ти казвах истината. В часовника на Линкълн наистина беше гравирано „Фалта Нада“. Писмото на Мери Тод също беше истинско, както и бележките на Мадисън. Аз ти ги осигурих всичките. Между другото, ти сподели ли ги с твоята партньорка?
— Престани! — извика Касиопея.
— Наистина ли? — каза Стефани. — Искаш да спрем дотук? Защото със сигурност не искаше да спреш, когато замина за Австрия. Нито когато отиде в Айова. Разбира се, твоят бивш любовник не знаеше истината. Ти го лъжеше. Използваше го. За да изпълниш задачата, която ти възложих аз.
— Млъкни.
Стефани се обърна към Хосепе.
— Попитай твоя пророк — какво е наказанието за лъжата?
Саласар не искаше да слуша, но думите сами намираха път към съзнанието му. Касиопея си беше признала, че го е излъгала. А старейшина Роуан явно нямаше никаква представа защо са тук. Което го караше да си задава нови въпроси. Дали не го бяха измамили? Нел твърдеше, че насам идват още агенти. Може би трябваше да си тръгне и да повика двамата си помощници? Но не можеше да го направи от пещерата. А къде оставаха Касиопея, Нел и Роуан?
„Тя е права, Хосепе. Наказанието за лъжата е сурово. Налага се изкупление с кръв. И тримата са изгубени души, които се нуждаят от твоето благоволение. Убийството в името на вечното блаженство изобщо не е грях.“
68
Малоун беше чул достатъчно. Саласар беше луд — беше ясно. Но беше и въоръжен. Можеха да нахлуят със стрелба и всичко да приключи много бързо, но имаше риск от косвени жертви. А можеха да подходят и по-фино.
Малоун слушаше внимателно, докато Стефани се опитваше да провокира Саласар, като го объркваше с информацията за предателството на Касиопея и Роуан. Добре разбираше какво прави тя, но не беше съгласен да стои на заден план и да я оставя да рискува и себе си, и Касиопея.
— Трябва да влезем — прошепна той на Люк.
Младият мъж кимна. Малоун посочи оръжието си.
— Но не с тези.
Люк явно го разбра. Не беше глупав.
— Предполагам, че носиш два пистолета? — попита той.
Люк повдигна десния крачол на панталона си, за да открие малкия револвер на глезена си. Едно време и Малоун носеше такъв. Люк извади оръжието и му го подаде. Малоун го пъхна в колана на Люк, в основата на гръбнака му.
„Стой пред мен“, прошепна той.
Стефани знаеше, че тук няма нищо. Преди да си тръгне от Блеър Хаус, Дани Даниълс й беше казал още нещо: по времето на Линкълн документът наистина бил съхраняван тук, но вече не беше така. Чарлс Сноу беше казал всичко на президента и той беше предал информацията на нея. Стефани беше пропуснала да съобщи тези подробности на Роуан, защото искаше да го докара тук заедно със Саласар и Касиопея. И ако предполагаше правилно — а след двайсет години в разузнаването тя беше истински експерт в това — Котън и Люк вече също бяха някъде наблизо.
— Наказанието за лъжата наистина е сурово — каза Саласар. — Винаги е било така.
— Аз не лъжа — каза Стефани. — В действителност съм единствената тук, която казва истината. Сенатор Роуан все още не ти е казал къде се намира документът. Не може да го направи, защото не знае. Аз съм единствената, която знае. Идеята беше да те докарам тук, за да се справя с теб. И той участваше в плана.
— Да се справиш с мен? — попита Саласар.
Тя го погледна в очите.
— Наказанието за убийство на мой агент също е сурово.
— Бригъм Йънг е допуснал грешка, като се е доверил на федералното правителство — каза Роуан. — Линкълн наистина е бил различен от останалите, но президентите след него не са били такива. Те всички са били змии. И тази жена е същата като тях, Хосепе. Аз никога не съм се доверявал на властта. И ти го знаеш.
— Покажи ми документа — каза Саласар.
Стефани чу една нова решителност в гласа му. Изпитание ли беше това?
— Федерални агенти! — извика Малоун, но двамата с Люк останаха скрити в тунела. — Всичко свърши, Саласар. Край с теб.
Той надникна и видя как испанецът реагира веднага, хвърля се към Стефани, хваща я за врата с едната си ръка и притиска пистолета си в сънната й артерия.
— Излезте! — изкрещя Саласар.
Малоун направи знак на Люк да тръгне пръв.
И двамата бяха вдигнали ръце във въздуха, така че оръжията им да се виждат ясно. Малоун се надяваше Саласар да не разсъждава обективно и очевидното да му се стори достатъчно.