— Не беше кой знае какъв шанс.
— Той щеше да те застреля.
— Не, нямаше. Трябваше да ме оставите да се оправя с него.
— Това беше невъзможно — каза Стефани.
— Вие сте убийци.
— Не, не сме — каза Стефани, като повиши тон.
— Повтаряй си го, колкото си искаш. Може би ще се почувстваш по-добре. Но изобщо не сте различни от него, по дяволите.
70
Вашингтон, окръг Колумбия
Понеделник, 13 октомври, 16:50 ч.
Стефани следваше Дани Даниълс по стъпалата, които се изкачваха от вътрешната страна към върха на паметника на Джордж Вашингтон. Президентът беше дошъл пеша от Белия дом в хладното утро. Тя го чакаше навън, пред долния вход. Беше й се обадил вчера, докато се връщаше със самолета от Юта, за да й каже да дойде тук.
Бяха само двамата с Люк. Котън беше взел друг полет, до Копенхаген. Касиопея беше решила да върне тялото на Саласар в Испания. Атмосферата във „Фалта Нада“ беше останала напрегната и Касиопея бе отказала да разговаря с когото и да е от тях. Малоун се беше опитал да се приближи до нея, но тя го беше отхвърлила. Той беше взел мъдрото решение да не я притиска. Касиопея поне донякъде беше права. Те наистина бяха убийци. Само дето имаха разрешително да го правят, без да влизат в затвора. Стефани винаги се беше питала как така убийството е разрешено в нейната работа. Предполагаше, че това се обяснява с глупостите за „по-голямото добро“. Убийството си е убийство — независимо къде, как и защо.
— Моето момче се справи добре, нали? — попита Даниълс, докато се изкачваха.
Стефани знаеше кого има предвид.
— Люк се държа като истински професионалист.
— Той ще се справи с всичко. Ще се радваш, че работи за теб. Дори си мисля, че двамата с него може да се сдобрим.
Стефани се радваше, че Даниълс беше платил този дълг. Още една крачка по пътя към достойното пенсиониране.
Тя никога не беше влизала в паметника на Вашингтон. Странно, като се има предвид, че го беше виждала хиляди пъти. Явно беше от онези места, посещението на които винаги се отлагаше. Изработен изцяло от мрамор, гранит и син гнайс, обелискът беше висок точно 555 фута — почти сто и седемдесет метра. Беше най-високата каменна структура в света и стоеше тук от 1884 г., когато беше положен камъкът на самия му връх. Едно от редките земетресения на Източния бряг преди няколко години беше повредило облицовката му, която беше ремонтирана в продължение на три години.
— Има ли някаква специална причина да не използваме асансьора? — попита тя.
— Ще видиш.
— Къде отиваме?
Агентите на тайните служби чакаха в основата на стълбището. До върха ги очакваха 897 стъпала, както им беше обяснил пазачът долу.
— Само до средата — каза той. — Какво има? Не си ли във форма?
Стефани се усмихна. Президентът си беше върнал чувството за хумор.
— Мога да правя всичко наравно с теб, навсякъде и по всяко време.
Той спря и се обърна.
— Някой ден ще ти припомня това.
— Искрено се надявам.
Двамата бяха сами и се чувстваха добре един с друг. Скоро той нямаше да бъде президентът на Съединените щати, а тя нямаше да бъде негов служител.
Стефани посочи лаптопа, който Даниълс държеше в ръцете си.
— Не знаех, че умееш да използваш такова нещо — отбеляза тя.
— Трябва да ти кажа, че всъщност съм доста добър.
Той не поясни защо е взел лаптопа със себе си, но тя не го и очакваше. Двамата отново поеха нагоре по стълбището. По целия път в ниши в стените бяха монтирани възпоменателни камъни, по които бяха гравирани патриотични послания от дарителите на паметника. Стефани беше забелязала имената на някои градове и щати, много различни държави, масонски ложи, цитати от Библията, карти, военни части, колежи и какво ли не още.
— Всичките ли са дарения? — попита тя.
— До един. В знак на почит към Джордж Вашингтон. Общо сто деветдесет и три камъка.
Двамата не бяха говорили за Роуан или Саласар, ако не се смята нейният сбит доклад, че и двамата бяха загинали — като нито един от тях не беше убит от човек, официално свързан с американското правителство. Чарлс Сноу ги чакаше пред пещерата с печално изражение. Бяха изпратили войници да се погрижат за телата. От тленните останки на Роуан бяха премахнати всички следи от изстрела, а военните патолози бяха направили щателна аутопсия, за да заличат раната. На семейството на сенатора беше съобщено, че е починал от сърдечен удар, докато е бил на среща с пророка по църковни дела. В някакъв момент през следващата седмица щеше да има тържествено погребение в Солт Лейк Сити. Тялото на Саласар беше предадено на Касиопея, която се върна в Испания с частния му реактивен самолет.