— Как успя да замесиш и него?
Дейвис и Малоун също бяха работили заедно.
— Беше наблизо. А освен това и той не обича нашите хора да изчезват.
— Хосепе Саласар е свързан по някакъв начин със сенатор Тадеъс Роуан.
— И ми го казваш чак сега?
Роуан беше председател на Бюджетната комисия в Сената. И шестте молби за информация носеха неговия подпис.
— Укриването на тази информация не беше моя идея.
Стефани разбираше какво означава това. Имаше само един човек на света, който можеше да заповядва на началника на президентската канцелария.
— Президентът трябва да разбере, че не можете да укривате информация от мен и да очаквате да си върша работата както трябва — каза тя. — Това е пълен цирк. Един от нашите хора може би вече е загинал.
— Разбирам — кимна той.
Имаше и нещо друго. Беше факт, че тя разполагаше с двама оперативни агенти на място — Люк и нейният изчезнал човек. А сега и Малоун беше влязъл в битката, поне за тази вечер, така че ставаха общо трима.
В действителност имаше и четвърти. За когото не беше споменала на Малоун.
6
Калундборг, Дания
20:50 ч.
Саласар се усмихна, когато влезе в ресторанта и видя дамата, с която имаше среща за вечеря. Беше закъснял, но се беше обадил и беше помолил да предадат извиненията му заедно с питието, което реши да си поръча тя.
— Толкова съжалявам — каза той на Касиопея Вит. — Задържаха ме важни дела.
Бяха приятели от детинство. Той беше с две години по-голям от нея, а родителите им бяха поддържали близки отношения помежду си през целия си живот. Когато бяха на двайсет и няколко, двамата бяха станали и нещо повече от приятели и връзката им беше продължила пет години, докато Касиопея явно не осъзна, че привличането между тях може да е било по-важно за родителите им, отколкото за тях самите. Или поне така му беше казала тогава. Но той знаеше истината. Това, което в действителност ги беше накарало да се разделят, беше по-дълбоко.
Саласар беше роден в семейство от Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Тя също. Това означаваше всичко за него, но не толкова много за нея. През изминалите единайсет години от време на време се бяха срещали по разни светски събития. Той знаеше, че тя се е преместила да живее във Франция и беше започнала да строи замък, използвайки материали и технология от XIII в. — и той наистина се издигаше, макар и бавно, камък по камък. Беше виждал снимки както на замъка, така и на нейното шато в Прованс. И двете сгради бяха забележителни и колоритни. Както и самата тя.
— Няма нищо — отговори му тя. — Наслаждавах се на гледката.
Калундборг беше основан като викингско селище на западния бряг на Зееланд и си оставаше един от най-старите градове в Дания. Калдъръменият му централен площад се гордееше с уникалната църква „Света Богородица“ — шедьовър от XII в., съставен от пет осмоъгълни кули. Бистрото беше в единия край на площада, по масите имаше горящи свещи и повечето от тях бяха заети. По негово настояване масата им беше до прозореца, откъдето се виждаше тухлената църква, осветена за през нощта.
— Цял ден очаквам тази вечеря — каза й той. — Толкова обичам това място. Много се радвам, че най-сетне успя да дойдеш.
Майка му, интровертна датчанка, се беше посветила изцяло на съпруга и шестте си деца. Той беше най-малкият. Когато в края на XIX в. в Дания пристигнали църковните мисионери, тяхното семейство било след първите семейства, които станали светии. Дядо му по майчина линия беше спомогнал за основаването на първия клон в скандинавските държави, а след него бяха основани и други. След известно време тези клонове се бяха събрали в стъбла. Същото се беше случило и в Испания, откъдето беше семейството на баща му. В крайна сметка и двамата му дядовци бяха оглавили големи стъбла. Той беше наследил датското имение на майка си в Калундборг и прекарваше тук месеците от май до октомври всяка година, за да избяга от летните горещини в Испания.
Сервитьорът се появи и той си поръча чаша минерална вода. Касиопея също. Донесоха им менюта и двамата се заеха да ги разглеждат.
— Все още ли смяташ да заминеш още утре? — попита го тя.
— За съжаление, да. Има една работа, която изисква личното ми внимание.
— Много неприятно. Точно бяхме започнали да се сближаваме отново.
— И ти беше толкова потайна, а аз ти го позволявах. Но вече е време да ми кажеш. Защо се върна? Защо дойде тук?