— Питаш ли се понякога какво ще правиш, когато твоето време тук приключи? — подхвърли Дейвис.
Двамата все още седяха в кафенето, което в ранния следобед беше празно.
— Планирам да работя, докато умра — отговори тя.
— И двамата можем да напишем мемоари, в които да разкажем всички тайни. Или да отидем в телевизията. Си Ен Ен, Си Ен Би Си или „Фокс“. Веднага ще ни назначат за постоянни политически коментатори, за да бълваме остроумия. И да изтъкваме всички глупави грешки на новата администрация. Винаги е много по-лесно да коментираш мача в понеделник сутринта, отколкото да излезеш на терена в неделя.
Тя се замисли за фатализма на Дейвис — най-вероятно продукт на особената депресия, която обхващаше всички към края на втория мандат. Беше я виждала в действие и преди. По време на първия мандат на Даниълс в действителност имаше силен натиск да я отстранят, но това усилие не бе дало резултати. Може би защото никой не жадуваше за нейния пост. В работата на една анонимна служба в щата Джорджия нямаше достатъчно блясък, защото беше далече от светлината на прожекторите, насочени към Вашингтон. Кариерите се изграждаха от много по-здрав материал. Но поне едно беше ясно — Едуин Дейвис беше абсолютно предан на шефа си. Както и тя самата. И още нещо. При обичайни обстоятелства никой в Министерството на правосъдието, Конгреса или Белия дом дори не се сещаше за нея. Но точно сега тя се беше появила на радара на старши сенатора от Юта.
— Какво иска от мен Роуан?
— Той се опитва да стигне до нещо, за което досега смятахме, че е просто мит.
Стефани долови особения му тон, който подсказваше големи неприятности.
— Трябва да ти разкажа една история — започна Дейвис.
На 1 януари 1863 г. Ейбрахам Линкълн обявил своята Прокламация за освобождението на робите. Историята отбелязва това като велико постижение. Но истината е съвсем друга. Прокламацията не била закон. Конгресът така и не гласувал тя да влезе в сила, а нито един щат не я приел. Линкълн обявил прокламацията, като се позовал на предполагаемата си власт като главнокомандващ армията. Но тя не освободила никого. Силата й се простирала единствено върху робите от десетте щата, които към този момент се били разбунтували. Тя не поставяла робството извън закона, нито гарантирала гражданство на освободените роби. В онези части от Юга, които били под федерален контрол, включително голям дял от щатите Тенеси и Вирджиния, където в действителност можели да бъдат освободени и обявени за граждани чернокожите, прокламацията нямала никаква приложимост. Щатите Мериленд и Кентъки също били изключени от нейното действие, както и някои части от Луизиана. Накратко, Прокламацията за освобождението на робите била само един политически трик. Тя освобождавала робите само на места, над които Линкълн нямал никаква власт.
Уилям Сюард, държавният секретар на Линкълн, го казал най-добре: „Ние поддържаме робството, като освобождаваме робите там, където не можем да ги достигнем, и ги държим в окови там, където можем да ги освободим“.
Линкълн обявил своята прокламация пред обществото като „военна мярка“, но в лични разговори признавал, че е напълно безполезна. В крайна сметка самата Конституция признавала робството. В член първи, алинея втора изрично е записано, че робите се смятат за три пети от свободните граждани, когато се изчисляват представителството в Конгреса и данъците. В член четвърти, алинея втора се изисква робите, които са избягали в свободните щати, да бъдат връщани на господарите им. Мнозина от делегатите на конституционния конвент сами притежавали роби — така че не е изненадващо, че в Конституцията не е записана и една дума, която да застрашава правата им.
По същото време Югът бил на път да спечели Гражданската война. Така че единственият практически ефект от тази прокламация бил да вдъхнови въстание на робите — бунт отвътре, който бил в състояние да постави врага на колене. Бунтът със сигурност представлявал реална опасност, след като повечето боеспособни южняци вече били в армията, а техните ферми и плантации били оставени под надзора на старците и съпругите. Но до бунт на робите така и не се стигнало.
Вместо това ефектът от прокламацията се проявил предимно в Севера.
И не бил положителен. Повечето жители на Севера останали шокирани от този политически трик. Малцина свързвали Гражданската война с отмяната на робството. Белите жители на Севера като цяло презирали африканците, а правилниците за поведение на чернокожите не предлагали никакво равенство за освободените роби, които вече живеели там. Дискриминацията била заложена дълбоко в държавните институции. Вестниците от Севера яростно се противопоставяли на идеята за отмяна на робството. И след Прокламацията за освобождение на робите, която обявил Линкълн, случаите на насилие срещу чернокожи от Севера рязко се увеличили. Както и дезертьорите.