„Царството на светиите“. Беше публикувана някъде в средата на XX в.
Терминът „данити“ беше събудил нещо в паметта му. А тя наистина беше специална. „Фотографска“ беше твърде опростено описание на особеното качество, което се предаваше по наследство, а и не беше съвсем точно. По-скоро имаше склонност да запаметява случайни подробности. В повечето случаи това беше по-скоро досадно, но понякога се оказваше полезно.
Малоун провери азбучния показалец и откри бележката към една проповед, изнесена на 17 юни 1838 г. от Сидни Ригдън, един от първите последователи на Джоузеф Смит.
„Вий сте солта на земята, но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците. Ние се доказахме пред света с добрината си, понасяхме незаслужените обиди и търпяхме, без да се гневим, чак до днес — ала преследването и насилието срещу нас не престават. Но от този ден и от този час не ще ги понасяме ние.“
Ригдън отправил коментарите си към други защитници на Църквата, за които вярвал, че са предали останалите, но освен това имал предвид и езичниците, които многократно наказвали светиите от последните дни със смърт и насилие. Тази реч на Ригдън, добила известност под названието „Солената проповед“, предизвикала силно вълнение, от което се възползвал един нов последовател на Църквата на име Сампсън Авард — човек, описван като „лукав, изобретателен и извънредно амбициозен“. Той поставил основите на тайна военна организация сред членовете на Църквата, наречена „Синовете на Дан“ по следния пасаж от Битие: „Дан ще бъде змия на път, аспида на пътека, която ухапва крака на коня, тъй че ездачът му ще падне назад“. Данитите трябвало да вербуват най-младите, най-буйните и най-жизнените за своята елитна войска, която служела тайно. Те не действали като организация, а като отделни лица, които можели да бъдат призовани по всяко време, за да въздадат светкавично и незабавно отмъщение за всяко насилствено действие срещу светиите.
Малоун вдигна поглед от книгата.
— Данитите са били фанатици. Радикали от ранната Мормонска църква. Но са изчезнали много отдавна.
Кърк поклати глава.
— Сеньор Саласар обича да си мисли, че живее в друго време. Фанатично вярва в Джоузеф Смит. И следва старите обичаи.
Малоун беше чувал за Смит и неговите видения с ангела Морони, за когото се предполагаше, че го е отвел до златните плочи, които Смит беше превел и използвал като основа за нова религия — позната първо като Църквата на Христа, а след това като Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.
— Сеньор Саласар е интелигентен човек — продължи Кърк. — Носител на високо академично звание от Университета в Барселона.
— Но въпреки това е последовател на човек, който твърди, че е открил златни плочи, изписани на някакъв чужд език. Никой освен Смит и още няколко свидетели не е виждал тези плочи. Ако си спомням правилно, някои от въпросните свидетели по-късно се отказали от показанията си. Но Смит все пак успял да преведе плочите, като разчитал думите с помощта на гадателски камък, който намерил на дъното на шапката си.
— А с какво това е по-различно от вярването, че един човек е бил разпънат на кръст, умрял е и три дни по-късно е възкръснал от мъртвите? И двете са въпрос на вяра.
— Ти мормон ли си? — поинтересува се Малоун.
— Трето поколение.
— Важно ли е за теб?
— Откакто се помня.
— А за Саласар?
— Това е целият му живот.
— Поел си голям риск, като си избягал.
— Помолих се и получих знак, че така е редно да направя.
Лично за себе си Малоун никога не беше подкрепял идеята сляпо да оставя живота си в ръцете на вярата. Но сега не беше моментът да спорят по религиозни въпроси.
— Къде е нашият човек? — попита той.
— Вашият агент е в плен недалече от Калундборг — отговори Кърк. — В имението на сеньор Саласар. Не в голямата къща, а в съседната, на изток от нея. В подземието има килия за задържане на пленници.
— А голямата къща? — обади се Люк. — Там ли се пази информацията?
Кърк кимна.
— Кабинетът му е неговото светилище — каза той. — Никой няма право да влиза там без разрешение.
Малоун гледаше навън през витрината към притъмнелия площад. Беше работил като оперативен агент към Министерството на правосъдието в продължение на дванайсет години и беше усъвършенствал уменията си, които никога нямаше да го напуснат. Едно от тях беше винаги да следи всичко, което го заобикаля. И до днес никога не сядаше в ресторант с гръб към вратата. Беше забелязал двама мъже през витрината, на няколко десетки метра от книжарницата. И двамата бяха млади, с тъмни якета и черни панталони. Стояха на едно и също място от няколко минути насам за разлика от всички останали около тях. Малоун се беше опитал да не се издаде, но не беше откъсвал поглед от тях.