Стефани се опита да си припомни какво знае за мормоните. Самата тя не беше религиозна, а доколкото познаваше Едуин Дейвис, и той беше като нея.
— Роуан е умен — продължи Дейвис. — Внимателно е планирал всичко и е изчакал най-подходящия момент за действие. Затова се нуждаем от най-добрите хора, с които разполагаме. Онова, което предстои да се случи, може да има катастрофални последствия.
— Всичките ми хора са добри.
— Можем ли да продължим да използваме Малоун?
— Не знам.
— Плати му. Направи всичко, което е необходимо. Но искам и той да бъде в играта.
— Май никога не съм те виждала толкова разтревожен. Толкова ли е страшно?
— Съжалявам, че те заблудих. Още когато те помолих за досието на Саласар, трябваше да ти кажа всичко, което знам. Не го направих, защото се надявах да грешим.
— Какво се промени?
— Оказа се, че не грешим. Току-що се чух с министъра на горите, който е в Юта заедно с Роуан. В националния парк „Зайън“ са открити няколко човешки тела и каруци от деветнайсети век. Това има връзка с мормоните. Роуан е отлетял директно за Солт Лейк Сити и в момента се среща с пророка си. Това, което обсъждат двамата, може да промени завинаги тази страна.
— Един от моите агенти е изчезнал, което е основният ми проблем в този момент.
Дейвис се изправи.
— В такъв случай първо го реши, но утре сутринта ми трябваш във Вашингтон. Трябва да се справим с това възможно най-бързо и внимателно.
Стефани кимна.
Дейвис поклати глава.
— Томас Джеферсън веднъж казал, че от време на време е хубаво да има по някой малък бунт, защото светът на политиката има нужда от бури по същия начин, както и физическият свят — за доброто здраве на управлението. Но Джеферсън не е живял в света, в който живеем ние. Не съм сигурен, че думите му все още са верни.
— За какво говорим изобщо?
Погледът на Дейвис беше леденостуден, когато отвърна:
— За края на Съединените американски щати.
10
Копенхаген
Малоун проследи как Люк реагира на приближаващите мъже, за да предпази Бари Кърк. Той пристъпи към витрината с ръка на пистолета. Така и не беше отговорил на въпроса на Люк за задния изход.
— Какво става? — попита Кърк.
— Имаме компания.
— Къде? Кой?
— Навън.
Погледът на Кърк се стрелна през витрината към площада. Двамата мъже вече бяха почти до книжарницата.
— Познаваш ли ги? — попита го Люк.
— Данити. От хората на Саласар. Познавам ги. Те ме намериха в Швеция. Откриха ме и тук. От вас няма никаква полза. Заради вас ще ме убият.
— Старче, задният изход. Къде е?
— По пътеката точно срещу теб. Нали си даваш сметка, че тези двамата няма да направят нищо, когато наоколо има толкова хора?
— Добре, разбирам те. Точно затова искат да излезем отзад. Според теб колко ни чакат там?
— Достатъчно, за да не ни стигне общо един пистолет за тримата.
— Да повикаме полицаите — предложи Кърк.
Люк поклати глава.
— От тях има толкова полза, колкото от ненки на шопар. Явно някой вече ги е повикал. Тези сирени се чуват все по-силно.
— Не сме сигурни, че идват насам — каза Малоун. — Последното, което ни трябва, е да се оплетем в разправии с местните. Ще излезем отпред и ще се надяваме, че тези двамата няма да искат да привличат излишно внимание.
— Имаш ли план за след това?
— Всеки добър агент трябва да има такъв.
Беше се заял с Люк за прибързаното му решение да излезе от задния изход, но остана впечатлен от хладнокръвието на младежа в тази напрегната ситуация. И беше обърнал внимание на думата, с която Кърк беше нарекъл двамата мъже навън.
Данити.
Ако тези хора изобщо бяха съществували — а по въпроса имаше сериозен исторически дебат — то се беше случило преди двеста години. Като ответна реакция на едно друго време и място. Разбираем начин за противопоставяне на насилието, с което мормоните редовно се бяха сблъсквали тогава. Но какво ставаше тук, в момента?
Той грабна ключовете си от плота и отвори входната врата на книжарницата. Сирените се чуваха все по-ясно. Малоун пристъпи навън и изчака Люк и Кърк да излязат, преди отново да затвори и заключи вратата.
Двамата мъже не откъсваха поглед от тях.
Малоун зави надясно към „Кафе Норден“, което беше в източния край на пълния с хора площад. Разстоянието до там беше около петдесет метра. Между тях и кафенето беше осветеният фонтан с щъркелите. По края му бяха насядали хора. Малоун забеляза с периферното си зрение, че двамата мъже ги последваха. Той нарочно забави крачка, за да им даде възможност да ги настигнат. Пулсът му се ускори, а сетивата му заработиха по-ясно. Искаше евентуалният сблъсък да се случи тук, пред очите на всички.