Двамата мъже смениха посоката и се озоваха пред тях, като им препречиха пътя. Студената тежест на пистолета под якето му даваше само частично успокоение. От другата страна на площада, откъм канала, където беше закотвил моторницата под наем и където свършваше улицата, спряха четири коли на градската полиция. Към тях забързано се отправиха двама полицаи. Други двама поеха към моторницата.
— Това не е добре, старче — промърмори Люк.
Униформените полицаи поеха към книжарницата.
Първо погледнаха през витрината и опитаха да отворят заключената врата. После един от тях разби стъклото и те влязоха вътре с пистолети в ръце.
— Ти уби моите хора.
Малоун се обърна към двамата мъже.
— Ох, ужасно съжалявам. Какво да направя, за да се извиня?
— Според теб това е някаква шега, така ли?
— Не знам какво е, но вашите хора влязоха в бой. И аз просто направих така, че си получиха заслуженото.
— Искаме него — каза мъжът и посочи Кърк.
— На този свят не можеш да получиш всичко, което искаш.
— Ние ще го получим — по един или друг начин.
Малоун ги разблъска и тримата продължиха към кафенето.
Беше предположил правилно. Двамата мъже не желаеха да привличат внимание към себе си. Почти всички минувачи около него вече гледаха към полицаите и това, което се случваше в книжарницата му. За негов късмет, сградата имаше четири етажа за претърсване.
На паважа пред витрините на „Кафе Норден“ бяха извадени маси, до една заети от посетители за късна вечеря. Самият Малоун обикновено беше сред тях — беше развил този навик, след като се беше преместил да живее в Дания от Джорджия. Не и тази вечер.
— Как мислиш, още колко от тях се крият наоколо? — попита го Люк.
— Трудно е да се каже. Но можеш да се хванеш на бас, че има още.
— Не бъди глупав, Бари — подвикна след тях един от мъжете.
Кърк спря и се обърна.
— Ако проявиш уважение, ще получиш същото — каза по-младият от двамата. — Имаш думата му. В противен случай ще има изкупление.
Лицето на Кърк се изкриви от страх.
Малоун пристъпи напред.
— Предайте на Саласар, че съвсем скоро ще се срещнем.
— Той няма търпение това да се случи — отговори мъжът и добави: — Както и аз.
Двамата полицаи излязоха от книжарницата му. Претърсването не им беше отнело много време. Малоун посочи към един от младите мъже и извика на датски:
— Аз ви се обадих. Това е Малоун. Той е човекът, когото търсите, и има пистолет.
Думите му произведоха незабавен ефект. Полицаите се втурнаха към целта си. Малоун отстъпи към „Кафе Норден“.
— Какво направи? — попита го Люк.
— Малко забавих нашите преследвачи.
Малоун подмина стълбището, което водеше към трапезарията на втория етаж, и продължи на зигзаг между масите към дъното. Ресторантът беше пълен както обикновено. През витрината се виждаха хора, които се разхождаха по площада. Малоун беше редовен клиент и познаваше персонала и собственика. Затова, когато влезе в кухнята, никой не му обърна внимание. Той откри вратата в далечния край и се спусна по дървените стъпала до подземието.
В дъното на стълбището имаше три изхода. Единият беше към асансьора, другият водеше към офиса на ресторанта, а третият — към склада.
Малоун светна лампата в склада. Помещението беше затрупано с оборудване за почистване, празни каси от плодове и зеленчуци и други неща, необходими на един ресторант. По ъглите се виждаха паяжини, а в хладния въздух се носеше острата миризма на дезинфектант. В дъното на помещението имаше метална врата. Той внимателно се приближи до нея и я отключи. Следваше отново просторно помещение. Малоун светна друга лампа. На три метра над него се намираше тясната улица, която минаваше успоредно на „Кафе Норден“ от задната му страна. Мазетата под сградите отдавна бяха слети едно с друго и образуваха подземно ниво, което стигаше от дадена пресечка до следващата, а собствениците на магазините и ресторантите си деляха складовото пространство. Малоун няколко пъти беше слизал тук.