На белите стени бяха подредени портрети в златни рамки на шестнайсетимата мъже, които бяха ръководили Църквата преди Сноу.
— Моят образ скоро ще се присъедини към тях — каза Сноу и посочи едно празно място. — Сложи портрета ми там, така че винаги да ме виждаш.
На писалището пред стареца имаше обикновена дървена кутия, дълга около шейсет сантиметра, широка трийсет и висока петнайсет, със затворен капак. Роуан веднага я беше забелязал и предполагаше, че именно тя е причината да дойдат тук. Сноу видя, че Роуан я гледа с интерес.
— Накарах да я донесат от тайните архиви. Предназначена е само за пророци.
— Какъвто аз не съм.
— Но скоро ще бъдеш и трябва да знаеш това, което ще ти разкрия. Каза ми го моят предшественик, когато заемах твоята длъжност като председател на дванайсетте. Спомняш ли си какво се случи тук, в този храм, през хиляда деветстотин деветдесет и трета? С летописния камък?
Историята се беше превърнала в легенда. Под югоизточния ъгъл на храма беше изкопана дупка, дълбока три метра. Целта беше да се открие един от каменните блокове на основата, в който беше оставена кухина. През 1867 г., по време на изграждането на храма, Бригъм Йънг напълнил този камък с книги, памфлети, периодични издания и комплект златни монети на стойност от 2,50, 5, 10 и 20 долара. Направил нещо като капсула, която да се запази във времето. При откриването на камъка бяха установили, че се е пропукал, при което по-голямата част от хартиените документи вътре бяха изгнили. Бяха оцелели отделни фрагменти, които бяха прибрани в църковните архиви, и някои от тях понякога се излагаха в Историческата библиотека. През 1993 г. Роуан влизаше в началото на третия си мандат в Сената и току-що се беше издигнал до нивото на апостол. Но не беше присъствал лично на събитието на 13 август, точно 136 години след запечатването на камъка.
— Аз бях там — продължи Сноу, — когато излязоха от дупката с пълни кофи от нещо, което приличаше на папиемаше. Но пък златните монети бяха впечатляващи. Бяха изсечени тук, в Солт Лейк Сити. Това е хубавото на златото — времето не му се отразява по никакъв начин. Хартията е друго нещо. Влагата я беше съсипала.
Пророкът замълча, преди да продължи.
— Винаги съм се питал защо Бригъм Йънг е затворил и монети в камъка. Струваше ми се, че не са на мястото си там. Сигурно е искал да каже, че има и неща, на които времето не се отразява.
— Говориш с гатанки, Чарлс.
Роуан си позволяваше да използва личното име на пророка единствено тук, в храма, зад затворените врати на залата на съвета.
— Бригъм Йънг не е бил съвършен — каза Сноу. — Допускал е грешки. Бил е просто човек, като всички нас. И може би е допуснал сериозна грешка по отношение на нашето изгубено злато. Но по отношение на Ейбрахам Линкълн грешката му може би е била катастрофална.
15
Дания
Малоун излезе от Копенхаген със своята мазда и продължи сто километра на запад към Калундборг, на северозападния бряг на Зееланд. Магистралата беше с четири платна, така че се движеха бързо.
— Ти също подозираше Кърк, нали? — обърна се той към Люк.
— В книжарницата ми се стори, че ни казва всичко твърде бързо. Какво ти съобщи Стефани по телефона?
— Достатъчно, за да разбера, че не може да му се вярва.
— Когато ме доближи отзад с пистолета, реших да го оставя да действа, за да видим какво ще ни каже. После видях, че и ти си помислил същото. Естествено, тогава изобщо не знаех, че се каниш да ми се правиш на Вилхелм Тел.
— Имаш късмет, че все още имам добро око… за старец.
Мобилният телефон на Люк звънна и Малоун позна кой се обаждаше.
Стефани.
Младежът се заслуша с каменно изражение, което не издаваше нищо. Точно това се очакваше от него. Малоун си спомняше много разговори с бившата си шефка, които бяха протекли по същия начин — тя му беше съобщавала единствено онова, което беше необходимо, за да свърши работата. И нищо повече.
Люк приключи разговора, после му обясни как да продължи към имението на Саласар. Беше разположено на север от града, на морския бряг. Паркираха в гората, встрани от магистралата, на четиристотин метра в източна посока от шосето, което водеше натам.
— Познавам местността — каза Люк. — Саласар е собственик и на земите, които са в съседство с неговото имение. Там има няколко сгради. Би трябвало да можем да ги достигнем през онази гора.