— Имам да свърша още нещо — каза Люк. — Можеш да ме изчакаш в колата.
Малоун застана на пътя му.
— Престани да ме лъжеш. Какво ти каза Стефани?
— Виж, старче, нямам време за обяснения. Махни се от пътя ми и си върви в книжарницата. Това е работа за действащи агенти, а не за пенсионери.
Малоун долови гнева в думите му и го прие. Да загубиш човек се отразява на всекиго.
— Вече казах на Стефани, че ще приключа с този случай. И ще го направя. Независимо дали ти харесва, или не. Предполагам, че искаш да огледаш и основната къща с онзи кабинет, за който Кърк така удобно спомена?
— Това ми е работата. Нямам друг избор.
Двамата излязоха от подземието и поеха през гората на запад, успоредно на морския бряг. Шумът от прибоя ясно се чуваше в далечината. Осветената сграда, която ги очакваше, беше отличен представител на холандския барок. Беше на три етажа, с три крила и полегати стрехи. Отвън беше облицована с характерните тънки червени тухли — Малоун се беше научил да ги нарича „холандски плочи“. Той преброи трийсет прозореца от тяхната страна, но само няколко от тях светеха и всички бяха на приземния етаж.
— Няма никой вкъщи — отбеляза Люк.
— Откъде знаеш?
— Човекът има планове за вечерта.
Стефани сигурно му го беше съобщила по телефона.
Двамата се отправиха към просторната тераса отзад, обърната към тъмното море. Към къщата водеше редица от френски прозорци. Люк се опита да ги отвори. Бяха заключени. В този момент вътре светна. Те се стреснаха. Малоун се хвърли наляво, към една леха с декоративни храсти, където можеше да се скрие в мрака и сянката на външната стена. Люк потъна в подобно скривалище от другата страна, така че между тях останаха френските прозорци. Надникнаха в осветеното помещение зад стъклото и различиха салон с червени стени, елегантни антични мебели, огледала с позлатени рамки и маслена живопис.
И двама души. Малоун не разпозна лицето на мъжа, но човек не трябваше да е гений, за да се досети за самоличността му.
Хосепе Саласар.
Жената обаче беше шок за него. Никой не му беше казал и дума за това, че е замесена. Нито Стефани. Нито хлапето. Никой. Но ето че и тя беше тук.
Неговата приятелка. Касиопея Вит.
Втора част
16
Касиопея Вит остана впечатлена от елегантния интериор, който отговаряше на нейните спомени за майката на Хосепе. Беше тиха, изискана жена, изпълнена с уважение към съпруга си и отдадена на семейството. Майката на Касиопея беше същата и именно тази черта в двете жени, която възприемаше като пасивност, беше една от причините самата Касиопея да напусне както Хосепе, така и лоното на семейната религия. Тези убеждения може би вършеха работа за някои хора, но усещането за зависимост и уязвимост просто не беше част от нейния характер.
— Не съм променял много обзавеждането на майка ми. Винаги съм харесвал нейния стил, така че не сметнах за необходимо да го подновявам. Когато съм тук, много ясно си спомням за нея.
Хосепе си оставаше впечатляващ мъж. Беше висок, с широки рамене, а испанското му потекло си личеше в смуглата кожа и гъстата черна коса. Кафявите му очи излъчваха същата увереност и сдържана сила, както преди. Беше високообразован и говореше свободно няколко езика, така че се беше радвал на огромен успех в бизнеса. Фамилните му интереси, точно както и нейните, се простираха в цяла Европа и Африка. Беше водил живот, изпълнен с богатство и привилегии, както и тя самата. Но за разлика от нея беше взел решение да се посвети на вярата си.
— Често ли идваш тук? — попита тя.
Саласар кимна.
— Братята и сестрите ми не са толкова привързани към това място, така че имам възможност да прекарвам по цяло лято тук. Но скоро ще се върна в Испания за зимата.
Тя никога не беше посещавала семейството на Саласар в Дания. Познаваше ги единствено от Испания, където живееха само на няколко километра от имението на нейното семейство. Касиопея пристъпи към редицата френски прозорци, които гледаха към тъмната тераса.
— Представям си, че от тук има чудесна гледка към океана.
Хосепе се приближи до нея.