— Какво нагло създание — избухна той. — Така и не седнахме. Тя не ми даде възможност да й предложа да седне. Обвини ме толкова яростно в толкова много неща, че се наложи да упражня цялото си тромаво чувство за такт, за да не започнем да си крещим.
— Съпругът й не е по-добър от нея. Командването му е пълен провал.
Линкълн кимна.
— Грешката на Фримонт е, че се изолира. Той просто не знае какво се случва в действителност с въпроса, с който се занимава.
— И отказва да се вслушва в съвети.
— Тя директно ме заплаши, че той може да поеме управлението в собствените си ръце.
Хей поклати глава с отвращение.
Президентът взе решение.
— Генералът ще бъде отстранен. Но не и преди да му бъде намерен подходящ заместник. Потърси ми такъв. Дискретно, разбира се.
— Разбрано — кимна Хей.
Линкълн забеляза големия плик, който държеше верният му помощник.
— Какво е това?
— Пристигна късно днес от щата Пенсилвания. От „Уийтленд“.
Линкълн познаваше това място. Беше фамилното имение на неговия предшественик Джеймс Бюканън. Човек с лоша слава на Север. Мнозина твърдяха, че той е подготвил почвата за отцепването на щата Южна Каролина и беше хвърлил вината за това действие на „непомерната намеса на северняците във въпроса за робството“.
Тежки, политически пристрастни думи от устата на един президент.
А след това Бюканън беше отишъл още по-далече, като беше заявил, че робовладелческите щати би трябвало да бъдат оставени на мира, така че да управляват собствените си институции както намерят за добре. Освен това според него северните щати трябваше да отменят всички закони, които насърчават робите към бягство. В противен случай „щатите, които са понесли вреда, след като са изчерпали всички мирни и конституционни средства да постигнат компенсация, ще бъдат в правото си да окажат революционна съпротива срещу правителството на съюза“.
А това вече беше равносилно на президентска благословия за евентуален бунт.
— Какво иска бившият президент? — попита Линкълн.
— Не съм го отварял — каза Хей и му връчи плика.
Отпред бяха надраскани думите „До господин Линкълн — лично“.
— Съобразих се с желанието му — обясни Хей.
Президентът беше уморен, а госпожа Фримонт беше изцедила и малкото му останала сила след дългия ден. Но изпитваше и любопитство. Бюканън сякаш нямаше търпение да напусне Белия дом. В деня на полагането на клетвата, докато двамата се връщаха от Капитолия в каретата, той се беше изразил съвсем ясно: „Ако си толкова щастлив, че влизаш в Белия дом, колкото ще бъда аз при завръщането си в «Уийтленд», значи си един наистина щастлив човек“.
— Можеш да си тръгваш — каза той на Хей. — Аз ще проуча това, а после ще си лягам.
Секретарят си тръгна.
Линкълн остана сам в салона. Разчупи восъчния печат на плика, в който имаше два листа.
Единият беше стар пергамент — потъмнял от старост, с петна от влага, изсъхнал и трошлив. Другият беше по-нов, от мека телешка кожа, изписан по-наскоро, с твърд мъжествен почерк, така че мастилото още не беше избеляло.
Той прочете първо по-новия лист.
Злочесто място е страната, която ти оставям, и аз те моля да приемеш извиненията ми за това. Допуснах първата си грешка в деня на полагането на клетвата, когато заявих, че няма да се кандидатирам повторно. Намеренията ми бяха непокварени. Не исках поведението ми като управник да се влияе от нищо друго освен от желанието ми да служа на народа с цялото си умение и вярност, така че да си спомнят с благодарност за мен. Но истината се оказа друга. Когато се върнах в Белия дом в деня, в който положих клетва като президент, там ме очакваше запечатан пакет, подобен по форма и размер на този. В него имаше бележка от моя предшественик господин Пиърс и втори документ, който прилагам тук. Пиърс ми пишеше, че приложеният документ е връчен за пръв път на самия Джордж Вашингтон, който решил той да бъде предаван от президент на президент и всеки от тях да решава сам какво да стори с него.
Осъзнавам, че както ти, така и други ме обвиняват за конфликта, който разкъсва страната ни днес. Но преди да продължиш да ме упрекваш, прочети документа. В своя защита мога да кажа, че по всякакъв начин се опитах да изпълня неговия завет. Внимателно слушах речта ти в деня на клетвата. Ти нарече съюза „вечен както по буква, така и по дух“. Не бъди толкова сигурен. Не всичко е такова, каквото изглежда. Първоначалните ми намерения бяха да не предавам този документ по-нататък. Мислех да го изгоря. Но през последните няколко месеца, далече от тегобите на управлението и напрежението на държавническата криза, аз стигнах до заключението, че истината не бива да бъде отбягвана. Когато Южна Каролина се отцепи от съюза, аз публично заявих, че може да се окажа последният президент на Съединените щати. Ти открито нарече моето твърдение „абсурдно“. Може би ще разбереш, че не съм бил такъв глупак, за какъвто ме сметна. Сега вече вярвам, че съвестно съм изпълнил дълга си, макар и не по най-съвършения начин. Каквото и да се случи, ще отнеса в гроба си вярата, че поне съм желаел най-доброто за страната си.