„Живеем според нова, различна повеля — обясни ангелът. — Небесното царство ще се умножи и ще погълне всички земни царства. Дълг на всички благородни и верни данити е да погубват езичниците и да ги посвещават в царството небесно. Земята принадлежи на Господ, Хосепе, а не на хората. И човешките закони не важат, когато човек се обрече на Бог.“
— Опасявам се, че техните усилия да се информират може да ескалират — каза Саласар.
— Точно така. Трябва да действаш в съответствие със ситуацията.
Саласар разбра какво му нареждаше старейшина Роуан. Нищо от онова, с което се занимаваха данитите, не биваше да става обществено достояние. Хосепе знаеше каква е неговата роля. Той беше чукът и мечът. Наградата му беше вътрешно удовлетворение, с което не биваше да се хвали пред никого.
„Не е твоя работа да знаеш какво изисква Бог — каза ангелът в главата му. — Той ще ти каже какво иска посредством своя пророк, а ти ще трябва да го изпълниш.“
„Амин“, произнесе той само с устни, а на глас каза:
— Ситуацията е под контрол.
— Убеден съм. Може би скоро ще имам нужда от теб тук, така че бъди готов да заминеш. Аз пътувам обратно към Вашингтон. Обади ми се, когато имаш да докладваш нещо ново.
Саласар се вторачи в картата, на която бяха отбелязани щатите. Тексас, Хаваи, Аляска, Върмонт и Монтана. И Юта.
Той погледна часовника си.
— Нека Небесният отец бди над теб — каза му Роуан.
— Нека бди и над теб — отговори Саласар.
22
Копенхаген
Докато събираше само най-важното в един сак, Малоун изпита отдавна забравена тръпка. Точно като едно време. Той извади малката раница под леглото си и взе от там няколкостотин евро, които винаги държеше под ръка, и паспорта си. Преди години паспортите бяха най-малката му грижа. Като агент на отряд „Магелан“ беше пътувал по целия свят — понякога законно, но по-често не. Какъв живот беше само. Понякога му липсваше, колкото и да твърдеше обратното. Едно време изпълняваше секретни мисии, някои от които дори промениха хода на историята. Сега беше друго. Или поне така си беше повтарял през последните няколко години, откакто се оттегли. И все пак беше изиграл важна роля в някои изумителни истории, дори след като се беше пенсионирал.
Явно и този случай щеше да бъде такъв. Какво беше казал снощи Люк Даниълс? „Има връзка между Джоузеф Смит, Бригъм Йънг, Джеймс Мадисън и Ейбрахам Линкълн. Връзка, която е започнала още по времето на отците основатели на Съединените щати.“
Малоун се беше разделил с Люк, след като се бяха върнали в Копенхаген, и по-младият агент изглеждаше доволен, че се е отървал от него. Едно време и Малоун беше гледал на работата на отряд „Магелан“ със същото въодушевление. Стефани го беше привлякла от флота и временното назначение в Министерството на правосъдието се бе превърнало в постоянно. Когато се беше пенсионирал от държавната служба, се беше уволнил и от флота, където го познаваха като командир Харълд Ърл „Котън“ Малоун, син на Форест Малоун — също командир от военноморския флот на Съединените щати, който беше изгубил живота си в морето. Погледът на Малоун се стрелна към бележката, написана на ръка, която беше сложил в рамка на стената. Датата беше 17 ноември 1971 г., а съдържанието й бяха последните 640 думи, написани от баща му. Бяха предназначени специално за семейството му. Малоун ценеше всяка една от тях. Особено последните три.
„Обичам те, Котън.“
Не го беше чувал често, докато баща му беше жив.
Малоун се беше опитал да не допусне същата грешка със собствения си син Гари, който вече беше на шестнайсет. Искрено се надяваше момчето да знае, че го обича. Господ му беше свидетел, че бяха преживели доста неща заедно.
Малоун взе пистолета си. Беше му послужил добре вчера. Колко души беше убил с него през годините? Десет? Дванайсет? Петнайсет?