Линкълн вдигна поглед от листа. Какво странно вайкане. А и какво беше това съобщение? Предавано от президент на президент? И укривано от Бюканън до този момент?
Той разтърка уморените си очи и приближи по-стария лист до тях. Мастилото по него беше избеляло, а почеркът беше по-изискан и труден за разчитане.
Редица от подписи красеше долния край на листа.
Президентът прегледа съдържанието му. А после го прочете отново, дума по дума. По-внимателно. Сънят вече не му се струваше толкова важен.
Какво беше написал Бюканън?
„Не всичко е такова, каквото изглежда.“
— Не може да бъде — промърмори президентът на себе си.
Първа част
1
Недалече от брега на Дания
Сряда, 8 октомври, 19:40 ч.
Един поглед беше достатъчен на Котън Малоун, за да разбере, че го очакват неприятности.
Проливът Йорезунд, който разделяше северния датски остров Зееланд от южната шведска провинция Скания, обикновено един от най-натоварените морски пътища в света, днес беше почти пуст. Виждаха се само два плавателни съда, които пореха сиво-синята вода — неговият и другият, който бързо скъсяваше дистанцията между двата.
Малоун беше забелязал моторницата още на излизане от дока в Ландскрона, от шведската страна на пролива. Беше шестметрова, с два вградени двигателя, боядисана в червено и бяло. Неговата собствена лодка, взета под наем от пристанището в Копенхаген, беше четириметрова, само с един външен двигател. Моторът ръмжеше, докато се бореше със средно високите вълни, небето беше ясно, а в хладния вечерен въздух не се усещаше вятър — чудесно есенно време като за скандинавските страни.
Три часа по-рано Малоун все още беше на работа в книжарницата си на площад „Хьобро“. Възнамеряваше да вечеря в „Кафе Норден“, както правеше почти всеки ден, но едно обаждане от Стефани Нел, бившата му шефка от Министерството на правосъдието, беше променило всичко.
— Имам нужда от една услуга — каза му тя. — Нямаше да се обърна към теб, ако не беше извънреден случай. Става дума за един човек, казва се Бари Кърк. Къса черна коса, остър нос. Трябва да отидеш да го вземеш.
Малоун долови напрежението в гласа й.
— Вече съм изпратила един агент, но той е бил задържан. Не знам кога ще успее да пристигне, а Кърк трябва да бъде открит. Незабавно.
— Предполагам, че няма да ми кажеш защо.
— Не мога да ти кажа. Но ти си най-близо до него. Той се намира от другата страна на пролива, в Швеция, и чака някой да отиде да го прибере.
— Звучи ми така, сякаш има проблем.
— Един от агентите ми е изчезнал.
Малоун мразеше да чува тези думи.
— Кърк може би знае къде е той, така че е важно бързо да го приберем. Надявам се, че сме изпреварили евентуалните усложнения. Просто го докарай в твоята книжарница и го задръж там, докато моят човек дойде да го вземе.
— Ще се погрижа.
— Още нещо, Котън. Вземи си пистолета.
Малоун веднага се беше качил до апартамента си на четвъртия етаж над книжарницата и беше извадил изпод леглото раницата, в която винаги държеше документи за самоличност, пари, телефон и служебната си берета. Беше я използвал в отряд „Магелан“ и Стефани му беше разрешила да я задържи, след като се пенсионира.
В момента пистолетът беше отзад на кръста му, под якето.
— Приближават ни — обади се Бари Кърк.
Все едно и сам не виждаше това. Два мотора винаги са по-добри от един.
Малоун здраво държеше щурвала, а двигателят работеше почти на пълна мощност. Той реши да го усили докрай и носът на моторницата подскочи нагоре, докато набираха скорост. Малоун хвърли поглед през рамо. В другата лодка имаше двама мъже — единият я управляваше, а другият стоеше прав с пистолет в ръце.