Касиопея продължаваше да се чувства ужасно заради факта, че го мами, и с всяка минута все повече съжаляваше, че беше приела да участва в този цирк. Когато се беше съгласила, изобщо не подозираше, че той продължаваше да храни толкова дълбоки чувства към нея. Разбира се, Стефани й беше казала за снимката, но нейното присъствие в кабинета му можеше да се обясни по всякакви други начини. Вече не бяха останали никакви съмнения какво беше действителното обяснение.
Хосепе я обичаше.
Тя подреди и последните си дрехи в пътната чанта и затвори ципа.
Трябваше да прекрати този фарс. Това беше най-правилно в случая. Но обвинението в убийство говореше друго. Мормонската вяра отричаше насилието. Естествено, преди много години ситуацията е била съвсем различна, така че и светиите са отвръщали на удара. Но тогава това е било въпрос на оцеляване. Неизбежна самоотбрана, характерна за онова време. Хосепе горещо вярваше в църковната доктрина, която забраняваше да се върши зло спрямо другите — какво би го накарало да се отклони от толкова фундаментални принципи? Трябваше да има и друго обяснение, което да не го свързва с убийство.
Касиопея погледна часовника си. Беше девет и половина сутринта. Той щеше да пристигне скоро. Тя отиде до отворения прозорец и се заслуша в равномерните удари на прибоя и крясъците на птиците.
Мобилният й телефон звънна.
— Снощи имахме един инцидент — съобщи й Стефани.
Касиопея изслуша разказа за случилото се в пролива Йорезунд и в Копенхаген с един от сътрудниците на Хосепе.
— Наложи се да замеся Котън — продължи Стефани. — В момента не разполагах с друг човек на място. Той се справи, но е убил трима души.
— Добре ли е?
— Нищо му няма.
— А нещо ново за твоя изчезнал агент?
— Все още го няма. Мъжете, които са преследвали Котън, са били данити, от хората на Саласар.
Данити? Касиопея си спомняше, че беше чела за тях като тийнейджърка, но те вече не съществуваха — бяха изчезнали още през XIX в.
— Не видях нищо подобно — каза тя.
После продължи с доклада си за случилото се между нея и Хосепе.
— Той изпитва силни чувства към мен. Не ми е приятно, че го лъжа така. Не би трябвало да съм тук.
— Ще трябва да стискаш зъби още малко. Нещата ескалираха от нашата страна и днес ще науча повече. Отиди в Залцбург заедно с него и виж какво още ще можеш да разбереш. След това си свободна. Той дори няма да разбере какво е станало.
— Но аз ще знам какво е станало. Освен това излъгах и Котън. Той няма да се зарадва, когато разбере с какво съм се занимавала.
— Занимаваш се с американска разузнавателна операция. Това е всичко. Старейшина Роуан, за когото ти е споменал Саласар, е сенатор Тадеъс Роуан от щата Юта.
Касиопея й разказа за картата в кабинета на Хосепе.
— Щатът Юта беше оцветен в жълто, а други пет щата — в розово.
— Кои щати? — попита Стефани.
Касиопея й каза.
— Точно в този момент сенатор Роуан ме е взел на мушка — обясни Стефани. — Нали си спомняш за великата мисия, за която ти спомена Саласар? Трябва да разберем повече за нея. Важно е, Касиопея. А ти си най-добрата ни възможност да научим истината.
— Трябва да се обадя на Котън.
— Хайде да не го правим. Останах с впечатление, че той е добре. Снощи много ми помогна, а сега се е върнал на работа в книжарницата си.
Но Касиопея не беше добре. Чувстваше се сама, тревожеше се за толкова много неща. Цяла сутрин беше мислила за Котън. Технически погледнато, тя не му беше изневерила с Хосепе. Не беше изневяра, а по-скоро измама. Интересно колко различни бяха двамата. Котън беше дискретен, сдържан и пестелив на емоции, докато Хосепе беше екстровертен, топъл и любвеобилен. Дълбоките му религиозни убеждения бяха както предимство, така и проклятие. И двамата бяха впечатляващи на външен вид, истински мъжкари, самоуверени и сигурни в себе си. И двамата си имаха недостатъци. Касиопея не беше съвсем сигурна как се беше стигнало до тези сравнения, но от снощи насам не можеше да спре да ги прави.