— Дръж се още малко — помоли Стефани.
— Цялата работа започва да не ми харесва.
— Разбирам те, но залогът е твърде голям. И, Касиопея, независимо какво ти се иска да вярваш, Саласар не е невинен.
Стефани прекъсна връзката.
Никак не й се искаше да лъже Касиопея, но нямаше друг начин. Котън изобщо не беше добре. Това беше станало съвсем ясно от предишното обаждане. Люк също беше потвърдил, че Котън е разтревожен. А нейният агент беше мъртъв. Беше запазила и тази информация само за себе си.
Ако беше казала на Касиопея истината и за двете, не можеше да предвиди как ще реагира тя. Може би щеше да поиска обяснение от Саласар. Или да си тръгне. Така че беше по-добре засега да си замълчи.
Стефани се изправи в леглото си и погледна часовника на нощното шкафче. Беше четири без десет сутринта. Полетът за Вашингтон беше след четири часа. Едуин Дейвис й беше казал, че ще я чака на международното летище „Роналд Рейгън“. Стефани нямаше търпение да научи повече. Оскъдната информация, с която разполагаше, беше доста притеснителна. Стефани беше работила за правителството в продължение на трийсет години, като беше започнала в Държавния департамент по времето на Рейгън и след това се беше прехвърлила в Министерството на правосъдието. Беше виждала множество кризи и беше развила нещо като шесто чувство. И ако това чувство не я лъжеше сега, Малоун вече беше на път към Залцбург. По телефона не й беше казал нищо, но тя го познаваше. Особено след като му беше казала, че Касиопея е останала сама. Просто нямаше начин той да я остави без подкрепление. Нищо на света не беше в състояние да го спре.
Сънят беше избягал. Стефани беше съвсем будна, и то не само заради двата телефонни разговора, които беше провела. Тревогата я гризеше отвътре. Какво не знаеше все още?
24
Калундборг
Саласар приключи с приготовленията за пътуването до Залцбург. Най-новата му играчка, частният реактивен лиърджет 75, вече го чакаше. Навън беше колата, готова да го откара до града, за да вземе Касиопея, а след това до летището. Беше се обадил, за да промени резервацията, и от хотел „Голденер Хирш“ го бяха уверили, че ще ги очакват два апартамента вместо един. Полетът щеше да продължи по-малко от два часа и той нямаше търпение да пристигне в Австрийските Алпи. Времето би трябвало да е чудесно. Саласар обичаше Залцбург. Беше един от любимите му градове, а сега пътуването щеше да бъде още по-приятно, защото Касиопея щеше да го придружи.
Вратите на кабинета му се отвориха. Влезе един от данитите, които му бяха останали верни.
— Котън Малоун има книжарница в Копенхаген — му съобщи неговият човек.
— И въпреки това успя да убие двама от нашите.
Смъртните случаи го тревожеха. Досега не беше губил нито един от хората си.
— А Бари? Някаква следа от него?
— Открихме мобилния телефон в един автобус на градския транспорт, където беше оставен, за да ни поведе по фалшива следа. Последният ни контакт с брат Кърк беше снощи пред книжарницата.
Саласар знаеше какво означава това. Беше изгубил трима души.
— Справихте ли се със ситуацията?
Неговият помощник кимна.
— Аз лично се погрижих за трупа на американския агент.
— Може ли да се направи връзка между нас и двамата, които ще бъдат открити в пролива Йорезунд?
— Не би трябвало.
Вече му бяха докладвали какво се беше случило вчера, когато бяха притиснали друг американски агент недалече от Калундборг, но той беше избягал и беше откраднал един от витловите му самолети — който, ако се съди по доклада, вече беше на дъното на Северно море.
— Каква е твоята оценка? — попита Саласар.
Той ценеше мнението на хората си. Добрите съветници предлагаха добри решения. Това беше обща черта на всички пророци — те се обграждаха с интелигентни и покорни мъже, които им даваха мъдри съвети. Самият Саласар и неговите данити изпълняваха тази функция за старейшина Роуан.
— Брат Кърк ми докладва, преди да замине за Швеция. Каза, че интересът на американците рязко се е увеличил, след като е споменал за убийството. Изглежда, са твърдо решени да се докопат до всичко негативно, което успеят да открият за нас.
Бяха използвали информацията за връзка между евентуално убийство и дневника на Ръштън като примамка, за да накарат противника си да допусне грешка. И макар че собственикът на дневника, който стоеше на бюрото му, наистина беше мъртъв, нищо не свързваше неговата смърт със Саласар — освен това безумно твърдение.