Стефани искаше да научи повече, затова реши да опита с по-безопасна тема на разговор.
— Какво е имал предвид Мадисън, когато е споменал за летния си кабинет?
— Намира се в Монпелие, родния му град във Вирджиния, където си е построил храм.
Стефани беше ходила два пъти там и беше виждала сградата с характерната й колонада. Мадисън беше обичал класическата римска архитектура и затова беше поръчал да му построят копие на Темпието, построен от Браманте в Рим. Беше на малка могила, обграден от многовековни кедри и борове, в градината до неговия дом.
— Мадисън обичал лукса — каза Даниълс. — Под храма си изкопал подземие, предназначено за охлаждане. Подовата настилка отгоре била от дърво, така че през лятото било по-хладно да се стои върху нея. Нещо като климатик. Сега дървената настилка я няма. На нейно място има бетонна плоча с капак по средата.
— И защо трябва да знам това?
— Мадисън наричал мястото летен кабинет. Искам да разбереш какво е скрил под него.
— Защо точно аз?
— Защото, благодарение на сенатор Роуан, ти си единствената, която може да го направи.
29
Залцбург
Малоун бързо излезе от хотел „Голденер Хирш“ и тръгна между тълпите по Гетрайдегасе обратно към своя хотел. Беше отишъл да пораздруса Хосепе Саласар и можеше да приеме, че тази мисия беше изпълнена успешно. Също така беше искал да изпрати и послание на Касиопея, което се състоеше от три отделни части. Първо, тя не беше сама. Второ, той знаеше, че тя е там. И трето, Саласар беше опасен. Когато беше обидил Касиопея, беше забелязал ненавист в очите на Саласар — испанецът беше останал лично засегнат от посегателството срещу нейната чест. Малоун разбираше, че Касиопея беше длъжна да остане в роля и да продължи да се преструва, но все още не беше сигурен дали тя изобщо играеше. Цялата история никак не му харесваше. Фактът, че и двамата бяха отседнали в „Голденер Хирш“ и вечеряха заедно, преди да отидат на търга заедно, а след това да се върнат заедно в хотела и да…
Престани. Трябваше да си наложи да разсъждава трезво.
Малоун зави и пое към Резиденцплац, павиран площад, на който се издигаха градската катедрала и бившата резиденция на архиепископа, а в средата имаше фонтан от бял мрамор в бароков стил. Хотелът на Малоун беше недалече от там, на североизток, покрай сградата на Националния музей. Светлината на деня все още не беше угаснала, но вечерта напредваше и слънцето бързо потъваше на запад.
Малоун спря до фонтана.
Беше време да започне да се държи като професионалист. Той извади телефона си и направи най-разумното, поне за момента.
Телефонът на Стефани завибрира в джоба на сакото й.
— Ще вдигнеш ли? — попита Даниълс.
Жуженето се чуваше съвсем ясно в тихата трапезария.
— Може да почака — отговори тя.
— Може и да не е така.
Стефани извади телефона си и погледна дисплея.
— Котън е.
— Вдигни. Нека и аз да чувам.
Стефани включи на високоговорител и сложи телефона на масата.
— Аз съм в Залцбург — съобщи Малоун.
— Не съм изненадана.
— Жалко, че съм толкова предвидим. Но имам един проблем. Току-що поразтърсих Саласар и той вече знае, че го разследваме.
— Не за сметка на Касиопея, надявам се.
— Няма такава опасност. Този тип си мисли, че е нейният рицар на бял кон. Направо е трогателно да го гледаш.
Стефани забеляза, че Даниълс се усмихва на саркастичната забележка на Малоун, и се запита какво знаеше президентът. Определено изглеждаше информиран.
— Тук ще се проведе един търг — продължи Малоун. — Искам да купя една книга.
— Ти си специалистът в тази област.
— Трябват ми пари.
Малоун й каза сумата. Стефани вдигна поглед към Даниълс, който произнесе само с устни: „Добре“.
— Къде ги искаш? — попита тя.
— Ще ти изпратя номера на сметката си по електронната поща. Трябва да ги преведеш незабавно.
Президентът се протегна и придърпа телефона към себе си.
— Котън, тук е Дани Даниълс.
— Не знаех, че прекъсвам разговор с президента.
— Радвам се, че се обади. Много е важно да направиш така, че Саласар да е зает през следващите няколко дни. Ще можеш ли?