— Според Робърт, сина, който е останал жив, се е случило точно това. Той я е вкарал в лудница.
— Но тя е успяла да си издейства съдебно разрешение да излезе от там.
— Точно така. И скоро след това е изпратила писмо на Юлисис Грант. Защо го е направила според теб?
— Очевидно не е била толкова луда, колкото се опитва да я изкара историята. Грант не само е запазил писмото от нея, но го е засекретил. След хиляда осемстотин седемдесет и шеста година има много президенти. Защо ти си първият, който се занимава с него?
— Не съм първият.
Стефани беше обзета от любопитство.
— Има данни, че и двамата Рузвелт са се занимавали с този въпрос, както и Никсън.
— Защо ли не съм изненадана?
Даниълс се засмя.
— И аз си помислих същото. В кабинета на Никсън имало двама мормони. Харесвали му Църквата им и техният начин на мислене. Ухажвал ги през шейсета, както и през шейсет и осма и седемдесет и втора. През юли седемдесета година посетил Солт Лейк Сити и се срещнал с пророка и дванайсетте апостоли. Неофициална среща зад затворени врати, която продължила трийсет минути. Малко необичайно за американски президент, не мислиш ли?
— Защо го направил?
— Предполагам, че старият хитрец е искал да разбере дали това, което е написала Мери Тод Линкълн, действително отговаря на истината. И дали мормоните все още пазят онова, което им е дал Линкълн.
— И какво е научил Никсън?
— Никога няма да разберем. Всички, които са присъствали на тази среща, с изключение на един човек, вече не са между живите.
— Явно трябва да поговориш с този човек.
— Точно това смятам да направя — каза Даниълс и посочи бележката на Мадисън. — Слава богу, че я открихме — иначе дори нямаше да ни хрумне да започнем да го издирваме.
Погледът на Стефани се спря на портрета на Джон Адамс, първия вицепрезидент на Съединените щати.
— Говори по същество, Дани.
Фактът, че използва личното му име, ясно говореше колко му беше ядосана.
— Харесва ми, когато изричаш името ми.
— Харесва ми, когато си честен с мен — отговори тя и помълча малко. — Което между другото се случва твърде рядко.
— Просто исках да си довърша осемте години — каза тихо той. — Последните няколко месеца трябваше да бъдат спокойни. Бог ми е свидетел, че преживяхме предостатъчно вълнения. Но Тадеъс Роуан явно има други идеи по този въпрос.
Стефани го зачака да продължи.
— Вече повече от година се опитва да получи достъп до някои секретни документи. Става дума за неща, до които неговите разрешителни за достъп не се и доближават. Непрекъснато притиска ЦРУ, ФБР, НРА и дори някои служители в Белия дом. Отдавна е в политиката и знае как да използва влиянието си. До този момент постигаше умерен успех. Но сега се е съсредоточил върху теб.
Стефани разбра какво имаше предвид президентът.
— Значи аз трябва да бъда примамката?
— Защо не? Двамата с теб се разбираме добре. Заедно можем да разрешим този проблем.
— На мен ми се струва, че нямаме никакъв избор — каза Стефани, като подигравателно натърти на множественото число.
— Точно това ще ми липсва най-много от тази работа. Когато вече не съм президент, хората пак ще имат избор дали да правят нещо, което им наредя.
Стефани се усмихна. Даниълс беше невъзможен.
— В интерес на истината, исках да те привлека по-рано, но сега се радвам, че не го направих. Но след като самият Роуан се е насочил към теб, става идеално. Той изобщо няма да разбере откъде ще дойде атаката — а дори да разбере, ще поеме този риск, защото е толкова амбициран да успее.
— Какво точно искаш да направя?
Даниълс отново посочи бележката на Мадисън.
— Първо искам да намериш онова, което Мадисън е оставил в Монпелие. Но не искам да се заемаш лично. Имаш ли някой агент, на когото можеш да се довериш?
— Да. Би трябвало вече да се е върнал във Вашингтон.
Стефани го изгледа продължително и президентът разбра кого имаше предвид тя.
— Ще се справи ли Люк? — попита той.
— Той е добър, Дани.
— Чудесно, нека да се заеме тогава. Но господ да му е на помощ, ако се провали. Заложил съм много на тази луда глава.
— Струва ми се, че Люк не е единственият, който е на мушка.