— Хер Саласар желае проверка на документите ви — обяви водещият.
Малоун се изправи. Беше участвал в достатъчно търгове, за да предположи, че може да се стигне дотук. Точно затова беше извадил от раницата под леглото в Копенхаген документите си за самоличност от Министерството ни правосъдието, които Стефани му беше позволила да запази. Дори в предишния му живот рядко му се беше случвало да ги използва. Той извади кожения портфейл от джоба си и показа на водещия на търга златната си значка и личната карта със снимка.
— Котън Малоун. Министерство на правосъдието на Съединените щати. Това достатъчно ли е?
Водещият на търга дори не трепна.
— Стига да можете да покриете предложената цена.
— Не се съмнявайте в това.
— В такъв случай нека да продължим. Имаме оферта за двеста хиляди евро. Хер Саласар?
— Двеста и петдесет.
Касиопея хвана Саласар за ръката и прошепна:
— Ти ми каза колко струва тази книга. Много по-малко от цената, която предложи току-що.
— Ситуацията се промени — отговори той.
— Триста хиляди — провикна се Котън.
Саласар се обърна да погледне своя противник. Вярно е, че беше искал американците да се появят и дори се надяваше да дойде самият Малоун. Но изобщо не беше очаквал такова предизвикателство.
— Четиристотин хиляди — каза той, без да откъсва очи от своя опонент.
— Четиристотин и петдесет — отговори бързо Малоун.
— Петстотин хиляди.
В залата се възцари тишина.
Саласар чакаше.
— Един милион евро — обяви Малоун.
Погледът му не се откъсваше от врага.
„Сатаната е тук. Погледни го, Хосепе. Ето го къде седи. Агент на правителството на Съединените щати. Ние сме свободни от всяка власт освен тази, която има небесното царство. Американският континент не е създаден, за да бъде управляван от такава корумпирана власт. Остави го да спечели. А после ще го накараш да си плати.“
Саласар никога не се беше усъмнявал в думите на ангела и нямаше да започне да се съмнява в тях точно сега.
Той се обърна към водещия и поклати глава. Край на наддаването.
След това проследи с поглед Малоун, който плащаше на касиера сумата, седем пъти по-голяма от пазарната стойност на всяко оригинално издание на „Книгата на Мормон“. Екземплярът, обвит във фолио, беше на масата, поставен в елегантна дървена кутия.
Малоун вдигна придобивката си, за да я огледа. Касиопея се приближи до него и рязко попита:
— Струваше ли си парите?
Малоун се усмихна.
— До последното евро.
— Вие сте отвратителен човек.
Американецът сви рамене.
— И друг път са ме обиждали.
— Ще съжалявате за всичко, което направихте току-що — отсече тя.
Малоун я погледна с любопитство.
— Заплаха ли беше това, госпожо?
— Приемете го като обещание.
Малоун се засмя, върна книгата в дървената кутия и затвори капака.
— Точно така и ще направя. А сега ме извинете, трябва да тръгвам.
„Не забравяй, че на този свят за теб има много съкровища — каза ангелът на Саласар. — Не се тревожи, че си изгубил едно. Но и не оставяй врага си да си отиде безнаказано.“
Аукционната къща беше организирала коктейл след търга, на който Саласар беше възнамерявал да присъства. Вече не смяташе да го направи.
Двамата с Касиопея слязоха до долното ниво на замъка и се отправиха към влакчето. По пътя минаха през друга тераса, на която имаше ресторант, пълен с клиенти за вечеря. Саласар посочи над крепостните стени, на изток — към улиците и светлините на предградията на Залцбург с тяхната безупречна чистота.
— Там е сградата на местния клон на Църквата. Трябва да се обадя и да се уговорим да ги посетим, преди да заминем.
— Можем да го направим и утре — отговори Касиопея.
Двамата влязоха в станцията, където ги чакаше мотрисата. Вътре вече се беше настанил Котън. Както и доста други пътници. Влязоха още няколко души, после вратите се затвориха и започна стръмното спускане. Саласар не откъсна поглед от прозорците отпред. Минута по-късно пристигнаха. Всички слязоха от влакчето и излязоха на улицата.