Малоун ги изпревари и продължи бързо напред. Двамата данити на Саласар ги очакваха там, където им беше наредил по-рано.
— Мислех си да се разходим по улиците на Стария град — каза Саласар на Касиопея. — Преди да се върнем в хотела. Вечерта е прекрасна.
— С удоволствие — отговори тя.
— Само една минута, за да се разбера с моите помощници. Бях ги помолил да ни чакат тук, за да се погрижат за покупката ми. Разбира се, сега нямам такава.
Саласар я остави и се приближи до хората си. Застанал с гръб към Касиопея, той ги изгледа вторачено и допита:
— Предполагам, че сте видели Малоун?
Двамата кимнаха.
— Заловете го. Обадете ми се, когато е в ръцете ви. И вземете дървената кутия, която носи.
Трета част
33
Вашингтон, окръг Колумбия
13:00 ч.
Люк не се беше прибирал от няколко седмици. Живееше в апартамент под наем, близо до Джорджтаун, в една тухлена сграда с бръшлян по стените, обитавана предимно от хора над седемдесетгодишна възраст. Допадаха му спокойствието и фактът, че никой от съседите му не проявяваше особено любопитство към него. Прекарваше там само по няколко дни всеки месец — между отделните назначения, през задължителните отпуски, които Стефани Нел изискваше от всички агенти на отряд „Магелан“.
Люк беше роден и отраснал в малко градче в Тенеси. Баща му и чичо му бяха доста известни — особено чичо му, който беше заемал различни политически постове, преди да го изберат за губернатор на щата, а после и за президент. Баща му беше починал, когато Люк беше на седемнайсет. Рак. Беше си заминал само осемнайсет дни след поставянето на диагнозата. Беше невероятен шок. И Люк, и тримата му братя бяха до леглото му през тези последни дни. Майка му беше понесла тежко загубата. Бяха женени отдавна. Съпругът й беше всичко за нея, а след това изведнъж беше изчезнал от живота й.
Точно затова Люк й се обаждаше всяка неделя. Никога не пропускаше. Дори когато беше на мисия.
Когато при нея беше късно вечерта, но имаше възможност да й се обади, той го правеше. Баща му винаги беше казвал, че най-умното нещо, което е свършил през целия си живот, е било да се ожени за нея.
И двамата му родители бяха набожни — последователи на Баптистката църква от южните щати — така че бяха дали на синовете си имената на евангелистите от Новия завет. Двамата му по-големи братя се казваха Матю и Марк. По-малкият му брат беше Джон. А той, като трети поред, беше получил името Люк. На апостол Лука.
Никога нямаше да забрави последния разговор с баща си.
„Ще умра по-късно днес или утре. Това е краят. Усещам го. Но трябва да ти кажа нещо. Искам да постигнеш нещо в живота си. Разбра ли? Нещо хубаво. Ти си избери. Няма значение какво е. Но каквото и да е, дай му всичко от себе си.“
Люк сякаш все още усещаше изпотената длан на баща си, когато си бяха стиснали ръцете. Знаеше точно какво беше имал предвид баща му. Училището никога не го беше интересувало. Едва получаваше нужните оценки, за да премине в по-горния клас. Очевидно не го очакваше следване в университет. Затова се беше записал в армията направо от гимназията и го бяха приели за обучение при рейнджърите. Тренировъчният лагер беше с продължителност шейсет и един дни — най-трудните в живота му. „Службата не е за слабите телом или духом“ — пишеше си го в самото ръководство на рейнджърите. Беше дори слабо казано, като се имаше предвид, че над половината от всички приети за обучение отпадаха, преди да го завършат. Но Люк беше стигнал до края и се беше сдобил с лейтенантските си пагони. От там го бяха изпращали в някои от най-горещите точки на планетата, беше раняван два пъти и беше получил множество награди. Баща му щеше да се гордее с него.
А след това го приеха в отряд „Магелан“, където продължи да участва в опасни игри с високи залози.
Люк беше вече на трийсет години, но от загубата на баща му продължаваше да го боли. Какво казваха хората? „Истинските мъже не плачат.“ Глупости. Истинските мъже ревяха с глас, както бяха направили и той, и тримата му братя преди тринайсет години, докато гледаха как мъжът, когото боготворяха, поема последния си дъх.
Някой почука на вратата и го изтръгна от мислите му.
Люк се изправи, отвори вратата и видя Стефани Нел. Досега не си беше давал сметка, че шефката знае къде живее той.
— Трябва да поговорим — каза тя. — Може ли да вляза?