Никъде в интернет не съществуваше и една-единствена снимка от вътрешността му. Бе прелистил всички възможни книги в информационния център за посетители. Там също нямаше никакви снимки на подземието. Тогава какво имаше долу?
Най-вероятно нищо, по дяволите. Но той трябваше да изпълни нарежданията, които беше получил.
— Харесва ли ви гледката?
Люк се обърна и видя Кейти, която стоеше от другата страна на колоните.
— Трябва да си сложиш някакво звънче — отговори той. — Така ще изкараш акъла на някого.
— Видях те, че идваш насам.
— Исках да разгледам това място — обясни той. — Много е красиво. И спокойно.
Тя пристъпи под купола.
— Не ми приличаш на човек, който се интересува от история.
— Така ли? А на какъв човек ти приличам?
Кейти го огледа преценяващо. Очите й бяха блестящи, в прекрасен нюанс на синьото. Лицето й беше напръскано с лунички и подчертано от късата й естествено руса коса.
— Мисля, че си военен. В отпуск.
Люк потърка челюстта си, която беше покрита с четина на два дни, както и врата му.
— Хвана ме. Току-що се прибрах от втора мисия в чужбина. Имах малко свободно време, така че реших да посетя няколко къщи на американски президенти и да видя за какво съм се сражавал.
— Имаш ли си име?
— Люк.
Момичето беше самоуверено и прямо и това му харесваше. Люк никога не си беше падал по срамежливите героини от романите. Предпочиташе момичета като Скарлет О’Хара. Колкото по-люти, толкова по-добре. А най-много от всичко обичаше предизвикателствата. Освен това трябваше да научи повече за мястото, а какъв по-добър начин за събиране на информация от разговора с човек, който работи тук?
— Я ми кажи, Кейти, къде наоколо може да се намери нещо добро за вечеря?
Тя се усмихна.
— Зависи. Сам ли ще вечеряш?
— Надявам се, че не.
— Свършвам работа след двайсет минути — каза тя. — Ще ти покажа едно място.
36
Залцбург
Касиопея така и не влезе в хотел „Голденер Хирш“. Вместо това изчака Хосепе да завие зад ъгъла и бързо тръгна след него. Надяваше се той да не я забележи. За щастие, беше сложила обувки с нисък ток за търга, което й помагаше да се движи по-лесно по неравния паваж на улицата. Здрачът се беше сгъстил до мрак. Тя поддържаше дистанция от петдесет метра, а тъмнината предлагаше предостатъчно укритие.
Хосепе спря. Касиопея също спря и се шмугна в един вход, където забеляза два реда табелки — явно беше жилищна сграда.
Хосепе говореше с някого по телефона. Разговорът беше кратък. Само няколко секунди. После той прибра телефона обратно във вътрешния джоб на сакото си и продължи. Вървеше по улица, която според табелата се казваше Зигмунд-Хафнергасе. Намираха се на около една пресечка разстояние от катедралата и площада и се приближаваха до скалите, които се издигаха на север от центъра на града. Сенките, хвърляни от уличните лампи, играеха тайнствен танц по паважа. Ако я забележеше, Касиопея можеше да използва извинението, че не е искала да стои безучастно в момент, в който той може да има нужда от нея. Звучеше й смислено. Все още беше ядосана на Котън и не разбираше защо е замесен във всичко това. Цената от един милион евро, която беше платил за онази книга, представляваше недвусмислено заявление за нещо важно. Трябваше да поговори с него, но не точно сега.
Хосепе стигна до края на улицата и зави наляво. Касиопея забърза към кръстовището и стигна точно навреме, за да види как той завива зад следващия ъгъл. Над тях се издигаше тъмният силует на църквата „Свети Петър“ с характерния си, подобен на луковица купол. Касиопея влезе в двора. В центъра му се плискаше поредният фонтан.
Нямаше никаква следа от Хосепе. Всички сгради наоколо бяха тъмни, а от двора нямаше друг изход.
Освен един. Вдясно от църквата се виждаше един открит пасаж.
Саласар влезе в гробището.
Неговият човек му се беше обадил, за да му каже, че са задържали Малоун и са взели книгата от него. Данитите му бяха способни. Може и да не бяха толкова добре обучени, колкото един американски агент, но бяха достатъчно компетентни. След като трима от тях бяха убити, разполагаше само с двама, но имаше богат резерв от кандидати, които да попълни редиците им.
Гробището „Свети Петър“ му беше познато. Беше го посещавал няколко пъти и всеки път беше оставал изумен от склонността на езичниците да украсяват гробовете си като храмове.