В очите на Саласар гореше ярост.
— Ти уби американски агент — каза Малоун.
— Лъжец! — изкрещя Саласар. — Никого не съм убивал.
Черното дуло на пистолета все така беше насочено към лицето на Малоун.
Естествено, на него не му беше за пръв път, така че не трепна.
— Недей, Хосепе — каза Касиопея.
Тя заобиколи Малоун, за да може да я вижда.
— Без повече насилие. Дойдох да сложа край на всичко.
— Той е злото — каза Саласар.
— Но да го убиеш също ще бъде зло.
Саласар свали пистолета. По лицето му се четеше отвращение.
— Разбира се. Права си. Аз не съм направил нищо лошо. Съвсем нищо.
Малоун се запита кога Касиопея бе пристигнала пред параклиса. Дали беше чула индиректното самопризнание на Саласар? Може би и Саласар се питаше същото. Това щеше да обясни представлението.
Касиопея пристъпи към олтара и взе книгата.
— Тя е наша — каза тя и подаде книгата на Саласар.
Той на свой ред се обърна към Малоун.
— Предай на началниците си, че им благодаря за подаръка.
— Значи не е лошо да се краде, така ли?
Саласар се усмихна.
— При тези обстоятелства? Бих казал, че не. Да го наречем частична компенсация за онова, което ти дължа.
Малоун разбра какво имаше предвид той.
Саласар и Касиопея се отправиха към изхода. Тя вървеше заднешком и продължаваше да го държи на мушка. Очите на Малоун не изпускаха нейните.
— Ще ме застреляш ли? — попита той.
— Ако не останеш тук, докато не си тръгнем, точно това ще направя. Не съм забравила за твоите обиди към мен. И към него. И към нашата религия. Аз вярвам в сдържаността, но ако ме принудиш, наистина ще те застрелям.
Тя изчезна.
Малоун остана сам в тишината. Нямаше никакво намерение да ги последва. Касиопея беше сложила край на конфронтацията, точно както беше искала. И той нямаше да направи нищо повече.
Малоун излезе в малкото преддверие, изсечено в скалата, и се доближи до правоъгълния отвор в отсрещната стена. На него нямаше стъкло. Зад разпръснатите облаци се подаваше жълтеникавият полумесец на луната в първа четвърт. Малоун сведе поглед и видя силуетите на Касиопея, Саласар и двамата данити, които излизаха от гробището и се отправяха обратно към града. Чувстваше се ядосан, предаден, разочарован, огорчен — и най-вече глупав. Беше се изправил срещу Саласар с единствената цел да го провокира, което изобщо не беше в стила му.
Обикновено не отправяше заплахи, които да не може да подкрепи с действия. Но този път беше различно. Президентът на Съединените щати беше поискал от него да притисне Саласар. Случилото се току-що със сигурност отговаряше на това определение.
Четирите сенки изчезнаха в нощта.
Той обичаше едната от тях. И сега какво? Проклет да беше, ако знаеше.
Касиопея влезе в хотел „Голденер Хирш“, след като беше върнала пистолета на младия мъж. Беше разбрала, че двамата са отседнали на третия етаж, през една стая от Хосепе. Самата тя беше на етажа под тях, в просторен апартамент. Хосепе предаде книгата на помощниците си и се раздели с тях, за да я изпрати до вратата. Тя извади ключа си. Той нежно я улови за ръката и я придърпа към себе си.
— Искам да знаеш, че не съм направил нищо лошо на никого. Всичко е само злостна лъжа.
— Знам, Хосепе. Ти не би направил такова нещо.
— Наистина ли вярваше в онова, което каза? За нашата религия и за обидата срещу нас?
— Напълно.
Вече й беше твърде лесно да лъже.
— Защо ме проследи?
— Притежавам някои умения, които могат да ти бъдат от полза, Хосепе.
— Напълно се убедих.
— Участвала съм в няколко разследвания на най-високо равнище. Мога да се справям добре в… трудни ситуации.
— Видях и това.
— Важното е, че сега книгата е тук и той не спечели. Независимо какво друго има между теб и Малоун, аз ще ти помогна, ако имаш нужда. Можеш да бъдеш сигурен.
Саласар я погледна преценяващо. Касиопея едва ли не чуваше как той изброява наум възможните причини да не й се довери.
— Може да се наложи да се възползвам от помощта ти — рече накрая той.