— Не знам с какво се занимаваш и не ме интересува. Просто искам да отклоня вниманието от себе си. Искам да си изкарам службата, докато Даниълс не излезе от Белия дом, а после да изчезна и аз. — Стефани добави известна горчивина в гласа си, когато продължи: — Дойдох тук, за да сключим сделка. Ако ти спреш да се занимаваш с мен, аз ще се оправя с Белия дом. Но не мога да се боря едновременно и с тях, и с Конгреса. Донесох ти две неща, за да демонстрирам добра воля. До утре сутринта ще имам и третото.
— Аз също приключвам със служебните си задължения. На следващите избори няма да се кандидатирам.
Това беше новина за Стефани.
— Пенсионираш се и се връщаш в Юта?
— Връщам се в Юта. Но няма да се пенсионирам.
Стефани се чувстваше като осъдена на смърт, която се изкачва на бесилката, след като сама е сложила примката на врата си. Но реши да прегърне новата си роля. Не се случваше често човек да получи разрешение от най-високото място да нарушава закона.
— Значи ще оттеглиш призовката си? — попита тя.
— Не точно.
Защо ли не беше изненадана, че няма да стане толкова лесно?
— Макар и да оценявам двете ти предложения и третото, което ще пристигне утре, имам нужда и от още нещо. И бих искал да го видя още тази вечер.
39
Залцбург
23:50 ч.
Малоун лежеше на леглото в хотелската си стая, сплел пръсти под главата си, с кръстосани крака. Изтощението го беше заляло като вълна, но сънят не идваше. Ядосваше се на себе си за страховете и тревогите. Мразеше се заради болезненото съмнение, от което не можеше да се отърси. Не можеше да си спомни да е попадал в по-странна ситуация. Но и отдавна не беше допускал жена в живота си.
Последните пет години от брака му с Пам бяха всичко друго, но не и интимни. Тогава приличаха повече на непознати, които живеят заедно — и двамата осъзнаваха, че с връзката им е приключено, но нито един от тях не искаше да направи нищо, за да я прекрати. Най-сетне Пам беше предприела нещо, като се беше изнесла. В крайна сметка той сложи край на отчуждението им, като се разведе с нея, оттегли се от държавна служба и се премести от Джорджия в Дания.
Когато беше на мисия, Малоун умееше да действа с швейцарска прецизност — замисляше, планираше и изпълняваше нещата точно така, както трябва. Когато ставаше дума за емоции, се препъваше като аматьор. Сякаш просто не беше в състояние да преценява правилно ситуацията. Беше объркал всичко с Пам. И сега се питаше дали не допуска същата грешка с Касиопея.
Тишината беше нарушена от тихо почукване. Малоун се беше надявал на това посещение. Той отвори вратата и в стаята му влезе Касиопея.
— Стефани ми каза къде си — започна тя. — Но точно в момента нито тя, нито ти сте ми особено симпатични.
— И аз се радвам да те видя.
— Какво правиш тук?
Той сви рамене.
— Нямах друга работа. Реших да дойда и да видя с какво се занимаваш.
Малоун забеляза, че тя не беше в настроение за сарказъм. Впрочем и той не беше.
— Доста си далече от своя замък — отбеляза той.
— Давам си сметка, че те излъгах. Беше необходимо.
— Явно.
— Какво трябва да означава това?
— Може би онова, което си мислиш, че трябва.
— Поех риск, като дойдох тук — каза тя. — Но си помислих, че трябва да поговорим.
Той седна на леглото. Тя остана права.
— Защо купи онази книга? — попита го тя.
— Президентът на Съединените щати ми нареди да го направя. — Малоун осъзна, че тя не знае за намесата на Даниълс. — Стефани е пропуснала тази подробност, така ли? По-добре да свикваш. Ще ти казват само толкова, колкото трябва да знаеш.
Касиопея не приличаше на себе си. Погледът й бягаше от неговия, гласът й беше безизразен.
— А ти защо си тук? — попита я той.
— Мислех си, че помагам да се изчисти името на един стар приятел. Вече не съм толкова сигурна.
Беше време да сложат всички карти на масата.
— Той ти е повече от стар приятел.
— Беше първата ми любов. Трябваше да се оженим. Родителите ни го искаха повече от всичко. Но аз сложих край на връзката ни.