Той вдигна очи към привидението.
Смит бил на трийсет и осем години в онзи ден през юни 1844 г., когато го задържали в щата Илинойс по изфабрикувани обвинения. Тълпата ги нападнала и Джоузеф бил застрелян на място заедно с брат си Хайръм.
„Аз отидох като агнец на заколение, но бях спокоен като лятно утро. Съвестта ми беше чиста от грехове срещу Бог и срещу хората. Те отнеха живота ми, но аз загинах като невинен човек. И оттогава за мен се казва, че съм убит хладнокръвно.“
Действително се казваше така и това беше самата истина. Но в очите, които гледаха надолу към него, за пръв път гореше власт.
„Кръвта ми вика от земята за отмъщение.“
И Саласар знаеше точно какво да отговори.
— Ще го получиш — каза той.
40
Монпелие, щата Вирджиния
Петък, 10 октомври, 1:00 ч.
Люк се беше върнал в Монпелие. Вечерята му с Кейти беше продължила три часа. Тя го беше завела в едно уютно заведение до шосето на север от града, където си бяха поръчали бира и пържено пиле, впрочем съвсем не лошо. Беше готина мацка и Люк съжаляваше, че не може да остане с нея през цялата нощ. Момичето явно харесваше военни. Всеки беше отишъл до заведението със собствената си кола и тя се беше прибрала сама, а той се беше отправил обратно към имението. Е, поне телефонният й номер и адресът на електронната й поща бяха в джоба му.
Беше прекарал още три часа в своя мустанг, паркиран сред дърветата встрани от шосето зад основната сграда. Храмът беше на няколкостотин метра оттам. Навсякъде беше тъмно, с изключение на няколко светлини по фасадата, които се виждаха между дърветата. Не се бяха появявали никакви патрули или охранители. Всичко беше спокойно.
Люк беше разгледал снимки на храма в апартамента си и огледът на място по-рано само беше потвърдил заключенията му. Беше си донесъл петнайсет метра здраво конопено въже, фенерче, ръкавици и лост. Всичко, от което можеше да има нужда един предприемчив крадец, за да влезе с взлом.
Люк излезе от колата и взе нещата си от багажника, като внимаваше да го затвори тихо.
Отне му десет минути да прекоси гората. Небето беше покрито с облаци и не се виждаха нито луната, нито звездите. Пред него се появиха тъмните очертания на храма и той се изкачи по склона. Сухата трева пращеше под краката му. В тази гора беше доста тихо — за разлика от Тенеси, където по цяла нощ се чуваха щурци и жаби. Понякога му липсваше родният край. След смъртта на баща му нищо не беше същото. Решението да се запише в армията се бе оказало правилно. Беше видял света и в същото време беше пораснал. И сега беше агент в специалния отряд на Министерството на правосъдието на САЩ. Майка му беше казала, че се гордее с новата му работа, както и братята му. Люк не беше завършил колеж и нямаше нито професионална квалификация, нито пациенти, клиенти или студенти. И въпреки това беше успял да постигне нещо в живота си — и то какво.
Той остави въжето и фенерчето. После се зае да изрони с лоста мазилката по ръба на централната шахта. Тя се поддаде с минимално усилие и той бързо успя да подпъхне плоския край на лоста под ръба. След като натисна няколко пъти, единият край на капака се повдигна. Люк приложи още малко сила и откри достатъчно голям отвор, през който да се провре.
Той остави квадратното парче бетон до входа и завърза въжето за една от колоните. Дръпна го, за да се увери, че ще го издържи. После хвърли останалата част от въжето в дупката.
Огледа се за последен път. Наоколо все още беше тихо.
Люк протегна ръката, в която стискаше фенерчето. Червената светлина разсея мрака отдолу и той различи тухлените стени и пода на десетина метра под себе си, също застлан с тухли. Както и предполагаше, през първите три метра от спускането щеше да разчита само на въжето, докато успее да се отклони достатъчно от вертикала, за да се подпре с крака на стената. След това щеше да продължи по-лесно. Същото щеше да се случи и при изкачването обратно. Слава богу, мускулите му бяха в страхотна форма. Нито спускането, нито изкачването щяха да представляват проблем за него.
Люк изключи фенерчето и го прибра в джоба на джинсите си. После си сложи кожените ръкавици и започна да се спуска.
Чудеше се колко усилия им беше струвало да изкопаят тази дупка преди двеста години, когато бяха разполагали единствено с кирки и лопати. Разбира се, Мадисън беше притежавал роби — около сто според сведенията от обиколката на Кейти. Значи трудът не бе представлявал проблем. И все пак усилието да се направи толкова широка и дълбока яма си беше впечатляващо.