Грехове като убийството, прелюбодеянието, лъжата, измяната и вероотстъпничеството.
Саласар приклекна и се вторачи в упорития грешник от другата страна на решетките.
— Не можеш да ме спреш. Никой не може. Това, което има да се случи, ще се случи. Но аз съм готов да проявя известно милосърдие. Просто ми кажи за кого работиш и каква е задачата ти, и тази вода ще бъде твоя.
Той отново напълни черпака догоре и го протегна към пленника.
Мъжът лежеше по корем с разперени ръце, притиснал мокрото си лице към пода. Той бавно се претърколи по гръб и погледна към тавана.
Саласар и ангелът чакаха.
— Аз съм служител… на… Министерството на правосъдието. Знаем всичко… за вас.
Американското правителство. Създаваше им единствено неприятности, вече 180 години поред. Но колко точно знаеха враговете му?
Мъжът извъртя глава към Саласар и присви изморените си очи.
— Ако ме убиеш, няма да постигнеш нищо друго, освен да си докараш още… неприятности.
„Лъже — каза ангелът. — Заблуждава се, че може да ни изплаши.“
Верен на думата си, Саласар промуши черпака през решетките. Мъжът го сграбчи и изля водата в гърлото си. Саласар побутна кофата по-близо до него и мъжът се зае да пълни сухото си гърло с още вода.
„Не се колебай — каза ангелът. — Той е сторил грях, за който знае, че ще го лиши от правото да се възнесе, както желае. Той не може да го изкупи, без да пролее кръвта си. Едва след като пролее кръвта си, той ще изкупи този грях и ще се спаси, за да се възнесе при Бог. Няма нито мъж, нито жена, които да не кажат: «Пролей кръвта ми, за да се спася и да се възнеса при Бог».“
Не, наистина нямаше такива.
„Имало е много случаи, Хосепе, когато люде са били праведно убити, за да изкупят греховете си. Виждал съм десетки хора, които щяха да получат шанс да се възнесат, ако животът им беше отнет и кръвта им беше пролята като димящо приношение към Всевишния. Но вместо това сега те са ангели на Дявола.“
За разлика от този пратеник, който говореше с гласа на Бога.
„Това значи да обичаш ближния като себе си. Ако има нужда от помощ, помогни му. Ако иска да се спаси и е нужно да се пролее кръвта му по земята, за да се спаси, пролей я. Ако си сторил грях, който изисква да се пролее кръв, не се отказвай и не се спирай, докато кръвта ти не бъде пролята, така че да постигнеш спасението, което желаеш. Това значи да обичаш хората.“
Саласар откъсна поглед от привидението и се обърна към пленника.
— Търсиш ли спасение?
— Защо питаш?
— Греховете ти са големи.
— Твоите също.
Неговите грехове бяха различни. Да лъжеш в търсене на истината не беше лъжа. Да убиеш друг, за да го спасиш, беше проява на любов. Той дължеше на този грешник вечен покой, така че протегна ръка под якето си и извади пистолета.
Очите на пленника се разшириха. Опита се да се отдръпне, но нямаше къде да се скрие. Нямаше да е трудно да го убие.
„Не още“, каза ангелът.
Саласар отпусна оръжието.
„Все още имаме нужда от него.“
Привидението се издигна нагоре и потъна в тавана. Клетката остана тъмна и глуха, както беше, преди да се яви светлината.
Саласар се усмихна. В очите му грееше нов блясък, който отдаваше на небесната благодарност за послушанието му. Той погледна часовника си.
Осем часа разлика. В Юта беше дванайсет на обед.
Трябваше да докладва на старейшина Роуан.
3
Южна Юта
12:02 ч.
Сенатор Тадеъс Роуан слезе от ленд ровъра и остави слънцето да го облее с познатата си топлина. Беше живял в Юта, откакто се беше родил, а от трийсет и три години беше старши сенатор от щата. Беше човек с положение и власт — достатъчно влиятелен, за да накара министъра на горите и природните ресурси да пристигне лично, за да го придружи днес.
— Красиво място — обърна се към него министърът.
Южната част на щата Юта беше собственост на федералното правителство — заета от национални паркове като „Арчис“, „Кепитъл Рийф“ и „Брайс Кениън“. Намираха се в националния парк „Зайън“ — 174 хиляди акра, простиращи се от северозапад на югоизток между междущатско шосе 15 и магистрала 19. Коренното население — индианци от племето паюти, било изместено след 1863 г. от последователите на Църквата на светиите от последните дни, движещи се на юг от Голямото солено езеро. Именно те дали на тази пустош новото й название — Зайън, като обетования Цион от Светото писание. Айзък Бехунин — светията, който пръв се заселил тук със синовете си, описвал как „човек може да благославя Бог сред тези величествени катедрали също тъй добре, както и във всяка църква, построена от човешка ръка“. Но след като посетил мястото през 1870 г., Бригъм Йънг — друг водач на същата църква — не се съгласил с предшественика си и го нарекъл Незайън — прякор, който беше останал и до днес.