Идеална формулировка.
Роуан не можеше да си спомни за конкретния момент, в който беше станал отцепник, но беше напълно убеден в правотата на позицията си. „Винаги когато една форма на управление стане разрушителна, право на човеците е да я променят или да я забранят и да създадат ново управление, полагайки неговите основи върху такива принципи, които според тях в най-голяма степен ще повлияят върху тяхната безопасност и тяхното щастие.“ Томас Джеферсън и останалите петдесет и един патриоти, които бяха подписали Декларацията за независимост, си оставаха прави. Интересно как за тези хора се приемаше, че са притежавали естественото и неотменимо право да вдигнат оръжие срещу потисничеството на Англия. А когато техните наследници се опитаха да направят същото срещу Съединените американски щати, щяха да се намерят безброй федерални закони, които да противостоят на всяко тяхно действие. Кога се беше случило така, че самите американци бяха загубили тези естествени и неотменими права?
Роуан знаеше точно кога. През 1861 г. При Ейбрахам Линкълн.
Но той възнамеряваше да им върне тези права.
Влизането на Стефани Нел в играта беше неочаквано. Един от неговите съветници го беше информирал за слуховете. Нямаше нищо окончателно — само информация, че срещу нея бяха повдигнати някои въпроси и Белият дом се опитваше дискретно да разреши този проблем. Никой не искаше скандал на толкова късен етап от президентския мандат. Дали неговото искане за информация беше ускорило нещата? Или дори носеше отговорност за това, което се беше случило? Трудно беше да се отговори на този въпрос. Роуан знаеше единствено, че Нел беше дошла при него, беше наясно, че той издирваше класифицирана информация, и му беше предложила точно онова, което му трябваше. Така че той се беше възползвал от ситуацията.
Роуан се изкачи по гранитното стълбище покрай фонтана на Нептун пред входа на Конгресната библиотека. Да се довери на Нел? В никакъв случай.
Да я използва? Разбира се.
Стефани чакаше пред Голямата зала в Конгресната библиотека. При обичайни обстоятелства сградата беше заключена през нощта и в нея оставаха само пазачите от охраната. Но след като си беше тръгнала от дома на Роуан, тя се беше обадила в Белия дом. Петнайсет минути по-късно директорът сам се свърза с нея. А трийсет минути по-късно на входа я посрещна един възрастен господин с топла усмивка, оредяваща сива коса и очила със стоманени рамки. Мъжът се представи като Джон Коул и макар че беше посред нощ, беше безупречно облечен с костюм и вратовръзка и изглеждаше доста енергичен.
Тя се извини, че беше нарушила съня му, но той разсея притесненията й, като махна с ръка и каза:
— Директорът ми нареди да бъда на ваше разположение за всичко.
След като му обясни какво беше намислила, мъжът потъна в недрата на сградата и я остави сама в Голямата зала.
От двете й страни имаше мраморни стълбища, а искрящо белите стени се издигаха над двайсет метра към тавана, украсен с гипсови орнаменти. По средата му имаше прозорци с цветно стъкло, а точно под тях в мрамора на пода беше инкрустирано голямо бронзово изображение на слънцето. Около него бяха подредени други дванайсет бронзови изображения на знаците от зодиака. Скулптурите, стенописите и архитектурата създаваха хармоничното впечатление за величествен европейски стил.
И точно това беше цялата идея. Построена през 1897 г. като демонстрация на постиженията на изкуството и културата на една бързо развиваща се република, сградата „Джеферсън“ с характерния си купол се беше развила до едно от най-важните книгохранилища в целия свят. Покрай стълбищата се виеха херувими — Стефани знаеше какво символизират. Ангелчетата представяха различните занятия, навици и умения от съвременния живот. Очите й се спряха на музикант, лекар, инженер, фермер, ловец, механик и астроном, всеки въоръжен с работните си инструменти.
Беше съвсем логично в крайна сметка сградата да получи името на Томас Джеферсън — след войната от 1812 г., когато британците бяха опожарили град Вашингтон, включително и тогавашната му библиотека, именно Джеферсън беше продал на държавата общо 6400 от книгите от личната си библиотека, за да образуват ядрото на новата колекция. Това скромно начало отдавна беше прераснало в стотици милиони томове и предмети. Стефани беше прочела някъде, че архивът на Конгресната библиотека се увеличава с 10 000 нови придобивки всяка година. Почти всички те бяха достъпни за широката публика. Искаше се единствено карта, която се издаваше лесно. Самата Стефани в продължение на години имаше такава. Когато живееше във Вашингтон, често идваше тук, за да разглежда книгите или да присъства на някоя лекция в аулата.