На етикета бяха отбелязани библиотечният номер и фактът, че Конгресната библиотека се беше сдобила с нея на 12 декември 1849 г.
Роуан беше обзет от благоговение.
През 1838 г. седалището на светиите било в Мисури. На 30 октомври въоръжена тълпа нахлула в мирното селище Хоунс Мил и избила повечето от обитателите му. В страха си от продължаващото насилие светиите избягали в Илинойс. Имало нужда от допълнителни екземпляри от „Книгата на Мормон“, след като оригиналното издание от 1830 г. било изчерпано. Светиите не разполагали с 1000 долара, колкото им трябвали, за да отпечатат нов тираж, но божественото откровение им подсказало какво да направят. Били изпратени писма до всички клонове на Църквата — за всеки 100 долара, изпратени да покрият разходите по отпечатването, съответният клон щял да получи по 110 екземпляра от книгата. Самият пророк Джоузеф дал одобрението си за този план за финансиране и се заел да редактира текста на книгата и да поправя грешките в него. Парите потекли отвсякъде. Били отпечатани нови пет хиляди екземпляра от книгата, един от които се намираше пред Роуан в момента.
— Това издание било толкова успешно — каза той, — че след това винаги имало достатъчно тираж от тази книга.
— Прочетох документацията в библиотеката за нея — каза Стефани.
Роуан се усмихна.
— Не очаквах нищо по-малко от теб.
— Записано е, че Ейбрахам Линкълн е взел тази книга на осемнайсети ноември хиляда осемстотин шейсет и първа и я е върнал на двайсет и девети юли шейсет и втора. Освен това е взел и други три книги по въпроса за мормоните, с които е разполагала библиотеката по онова време.
— Той е бил първият и поне по наша информация единственият американски президент, който някога е прочел „Книгата на Мормон“. Светиите хранят голямо уважение към Линкълн.
Роуан все още не беше отгърнал заглавната страница на книгата.
— Ще те помоля да ме извиниш — каза той на Стефани. — Трябва да я разгледам насаме.
42
Монпелие, щата Вирджиния
Люк се изкатери навън през отвора и бързо развърза въжето от колоната. В далечината продължаваха да примигват сините светлини, а сирените се чуваха все по-силно. Той избута бетонния капак обратно на мястото му и натъпка малко от натрошената мазилка в цепнатините. После избърса останалата от бетона. Ако никой не гледаше твърде отблизо, под прикритието на мрака всичко би трябвало да изглежда наред. Той събра въжето и инструментите си и побягна към гората.
Полицаите пристигнаха в имението и две минути по-късно в мрака се появиха светлините от три фенерчета, които се приближаваха към него. Люк се скри в храсталаците — тъмните му дрехи осигуряваха достатъчно прикритие в безлунната нощ. Чу гласове, светлините от фенерчетата се разпръснаха и се приближиха до храма, но никой не се качи до него.
Полицаите явно смятаха, че всичко там е наред. Какво беше предизвикало тази тревога? Защо бяха дошли? Нима имаше някаква охранителна камера с нощно виждане?
Едва ли. От разговора с Кейти на вечеря Люк беше научил, че имението страда от тежки финансови проблеми и постъпленията им едва стигат, за да се издържат. Пък и защо да поставят толкова сериозна охранителна система? Тук нямаше нищо толкова ценно. Не и толкова, че да оправдае инвестиция от стотици хиляди долари за усъвършенствана охранителна система.
Лъчите на фенерчетата продължаваха да се въртят наоколо. Люк чуваше гласовете на полицаите, но не успяваше да различи какво казваха. Наблюдаваше ги през гъстите клони, легнал по корем на земята. За негов късмет нощта беше достатъчно хладна, за да няма змии, макар че нямаше да се изненада от появата на някоя миеща мечка. Фенерчетата си тръгнаха.
Люк видя, че и тримата полицаи се изтегляха от височинката обратно към къщата. Той се изправи и чу как колите потеглиха, а след това видя и светлините на фаровете им, които потънаха в мрака.
Сега беше моментът да довърши работата си. Той забърза обратно към храма и отново завърза въжето. Отвори капака и хвърли другия край вътре. Поемаше риск, но затова му плащаха. По време на обучението си за рейнджър се беше научил да мисли, да преценява и да действа под напрежение, без да изпуска целта от поглед. Цената нямаше значение, нито шансовете за успех. Работата трябваше да се свърши.
Той хвана лоста и сграбчи въжето с едната си ръка, като го уви веднъж около ръкавицата си, за да се държи по-здраво. После се спусна три метра надолу, до нивото на римските цифри.