IV.
Люк пъхна лоста в ботуша си. Извади фенерчето от джоба и откри отбелязаната тухла. След това отново хвана лоста и удари със закривения му край по тухлата. Тя издържа. Той я удари още веднъж, по-силно. Тухлата се пропука.
Какво беше това, по дяволите?
Люк стовари железния лост върху тухлата, която най-сетне се натроши и зад нея се откри тъмен отвор. Люк смени лоста с фенерчето и насочи лъча му навътре. Нещо проблесна в отвора. Нещо като стъкло.
Люк отново хвана лоста и внимателно натроши остатъка. Дясната му ръка започваше да го боли от усилието, макар че беше прехвърлил тежестта си върху краката, сключени около въжето. Той прибра лоста обратно в ботуша и избърса с ръка натрошените парчета. Преди да пъхне ръката си вътре, светна още веднъж с фенерчето, за да види какво го очаква.
Беше някакъв малък предмет. Може би двайсет сантиметра широк и пет-шест сантиметра дълъг. И определено беше от стъкло.
Люк стисна фенерчето в зъбите си и извади находката си от дупката. Наведе глава, за да насочи лъча, и светлината му се отрази от стъклената повърхност. Вътре се виждаше нещо, запечатано под стъклото. Той бързо провери с фенерчето дали дупката в стената вече е напълно празна.
Мисията беше изпълнена.
Люк се отправи обратно през гората, без да бърза, за да даде възможност на дясната си ръка да се отпусне след напрежението преди малко. Не очакваше да се умори толкова. Явно трябваше да увеличи тренировките.
Въжето беше навито на рамото му. В едната си ръка държеше лоста, а в другата — стъкления съд. Вътре определено беше запечатано нещо, но задачата му не включваше да разбере какво е то. Стефани му беше казала да открие предмета и да й го донесе, което му беше предостатъчно. Работата му не включваше управленчески решения и това му харесваше.
Беше върнал всичко на мястото му. Естествено, още утре или в някой от следващите дни някой щеше да забележи натрошената мазилка. Щяха да вдигнат бетонния капак и да открият дупката в стената. Но загадката нямаше да бъде решена. Не беше оставил нито отговори, нито следи. Нищо, което да води към извършителя. Като цяло нощта беше преминала успешно. Не само беше открил съкровището в подземието, а беше взел и телефона на Кейти. Щеше да я потърси отново. Така или иначе, след една седмица пак излизаше в отпуск.
Люк намери колата си и остави въжето и лоста в багажника. После се пъхна на шофьорското място, без да издава присъствието си с осветлението на тавана. Остави стъкления съд на седалката до себе си и вкара ключа, за да запали двигателя.
Нещо се раздвижи на задната седалка. Той застина. Появи се една глава.
А после и отражението на лице в огледалото за обратно виждане.
Лицето на Кейти.
Тя държеше пистолет — същия, който Люк беше оставил в жабката — насочен към него.
— Знаеш ли как да стреляш? — попита я той, без да обръща глава.
— Знам как да натисна спусъка. Седалката ти е доста голяма мишена.
— Ти ли ме издаде на полицията?
— Веднага разбрах, че не си от армията. Ти си крадец. Проследих те обратно до тук и изчаках да предприемеш нещо. После се обадих на шерифа.
— От това наистина ме заболя — каза той. — А аз си мислех, че двамата с теб ще си допаднем.
После Люк изведнъж осъзна още нещо.
— Онзи номер, който ми даде, не е истински. Нали?
— Излязох да вечерям с теб само защото исках да проверя какво си намислил. Аз не съм екскурзоводка. Днес просто замествах. Работя в реставраторския отдел. Имам магистърска степен по американска история и работя по докторантурата си. Специалността ми е Мадисън. И тази къща е важна. Крадците като теб провалят историята за всички останали. А телефонният номер е на местния шериф. Ти какво си помисли?
Присъствието й тук беше сериозен проблем. Какво му беше казала Стефани? „Не позволявай да те хванат.“
— Не съм крадец — каза той.
— Тогава какво е това на предната седалка?
Люк вдигна стъкления съд и го подаде на Кейти.
— Къде го намери? Не съм го виждала досега.
— Не си го виждала, защото Мадисън го е скрил в подземието.
— Откъде знаеш?
Той не отговори.
— Отиваме при шерифа — каза тя.
— За съжаление, не мога да направя това. Ти може и да си някаква важна научна клечка, но аз пък работя за правителството на САЩ и това, което държиш в ръцете си, ни трябва.