Предупреждение ли беше това? Може би.
Само че Роуан нямаше друг избор. Трябваше да продължи.
Той забеляза, че от картата липсва нещо. Едно от местата не беше назовано. Това можеше да се окаже проблем. Роуан вече беше разпознал някои от тях. Бяха в планините на североизток от долината на Голямото солено езеро, в един район, за който отдавна подозираха, че крие тайни. Но в този район имаше хиляди километри пустош, а указанието, пропуснато в картата, сякаш беше за една от крайните точки.
Значи Линкълн беше решил да играе на сигурно и не беше разкрил всичко.
В долния край на страницата беше надраскано „Римляни 13:11“. Роуан не можеше да си спомни какво пишеше в този откъс от Библията.
Защо беше споменат тук?
Той погледна навън, през вдигнатите щори на прозореца, към осветения купол на Капитолия. Имаше нужда от още време, за да помисли, и не можеше да остави тази следа тук.
Дано Небесният отец да му прости.
Винаги се беше отнасял с уважение към свещените писания.
Но сега внимателно откъсна тази страница от книгата.
44
3:50 ч.
Люк се беше измъкнал от Монпелие по най-бързия начин. Беше намерил изхода за магистралата и беше продължил на север от Вирджиния към Вашингтон. Кейти седеше на задната седалка и през повечето време мълчеше, като само понякога отговаряше на въпросите му. Беше задържала пистолета, но очевидно не разбираше много от стрелба. Люк не беше толкова глупав, че да остави заредено оръжие, което някой лесно може да намери. Беше пъхнал пълнителя под седалката на шофьора — на лесно място, ако знаеш къде да го потърсиш. Но тя не го беше направила. Люк беше проверил и се беше успокоил, когато го беше намерил на същото място.
Слязоха от магистралата и се отправиха към центъра на града по улици, по които в този абсурден час на денонощието нямаше никакви коли. За свой късмет, Люк винаги се беше чувствал по-жизнен през нощта, така че умът му беше бистър.
— Гледала ли си „Шоуто на Анди Грифит“? — попита я той.
— Естествено. Кой не го е гледал?
— Спомняш ли си как Барни искаше да има пистолет? Това му беше най-голямата мечта. Но Анди го накара да носи патроните в джоба си.
Кейти не каза нищо.
— Пистолетът не е зареден — обясни й той.
— Не ти вярвам.
— Дръпни спусъка.
Люк я погледна в огледалото за обратно виждане. Кейти не направи нищо.
— Нали каза, че знаеш как да го използваш? Използвай го тогава.
Той чу изщракване. После още едно. И още едно. Дявол да го вземе. Тя наистина го направи.
Кейти подхвърли пистолета през седалката. Оръжието изтрополи на пода.
— Мислиш се за много умен, нали?
Люк се разсмя.
— Не знам кой се мисли за много умен. С твоята магистърска степен и твоята докторантура… Мислех си, че и сама ще се сетиш.
Той спря на един червен светофар.
— Наистина ли ми даде служебния телефон на шерифа вместо твоя?
— Реших, че може да поискаш да се предадеш сам — отговори тя.
— Това не е много мило от твоя страна. А аз толкова исках да ти се обадя.
— Загубата е изцяло моя — каза тя. — Мисля да си тръгвам.
— Не бих го направил.
— Защо не?
— Защото ще изпуснеш нещо много готино. Може дори да ти свърши работа за дисертацията.
Кейти не отвори вратата и той даде газ, за да мине през кръстовището. Не беше трудно да прекоси града напряко, да излезе на Пенсилвания авеню и да се доближи до служебния вход на Белия дом. Няколко часа по-рано, още преди да замине за Вирджиния, Стефани се беше обадила да му каже направо да дойде тук, когато е готов.
Люк изобщо не гореше от желание да участва в предстоящата семейна сбирка.
— Какво правиш, по дяволите? — измърмори Кейти.
Люк свали прозореца от своята страна и се приготви да се идентифицира.
— Нали ти казах, че ще се побъркаш.
Двамата влязоха през входа за посетители, където ги очакваше един агент от тайните служби. Кейти продължаваше да носи стъкления съд, а очите й блестяха от нетърпение.
— Никога не съм идвала тук — каза тя.
— И аз — отговори Люк.
— Значи наистина си агент?