- Докажи го - поиска Моника.
Повдигнах вежда.
- Моля те, трябва да видя.
Обърнах се към Калиани:
- Как се казва: “Бих искал да практикувам да говоря на иврит. Би ли ми говорила на своя език?”
- “Бих искал да практикувам да говоря на иврит” е доста неудобно за произнасяне. Може би е по-добре: “Бих искал да подобря знанията си по иврит”?
- Става.
- Ani rotzeh leshapher et ha’ivrit sheli - произнесе Калиани.
- Дявол да го вземе, това ще ми изкълчи езика.
- Какъв език! - обади се Айви.
- Не е толкова трудно, г-н Стийв. Опитайте. Ani rotzeh leshapher et ha’ivrit sheli.
- Any rote zeele shaper hap … er hav… - казах.
- Господи, това беше… ужасно. Може би трябва да повтаряте дума по дума.
- Звучи добре - махнах на една стюардеса. Същата, която бе казала инструкциите на иврит. Тя ни се усмихна.
- - Кажете?
- Ами… - запънах се.
- Ani - произнесе Калиани търпеливо.
- Ani - повторих.
- Rotzeh.
- Rotzeh…
Беше нужно известно време, но стюардесата ме разбра. Дори похвали познанията ми по езика. За щастие да преведа нейните думи на английски беше много по-лесно - Калиани ми превеждаше в движение.
- Акцентът ви е ужасен, г-н Стийв - каза Калиани, когато стюардесата се отдалечи. - Срам ме е.
- Ще поработим върху това. Благодаря ти.
Калиани се усмихна и ме прегърна. След това се опита да прегърне Моника, която не забеляза. Накрая индийката седна до Айви и двете започнаха да си говорят по женски. Отдъхнах си. Животът ми винаги е по-лесен, когато халюцинациите ми се разбират.
- Ти вече си знаел иврит - обвини ме Моника. - Знаел си го преди да се качиш на самолета, а през последните няколко часа само си го опреснил.
- Щом искаш, вярвай в това.
- Не е възможно - продължи да настоява тя. - Човек не може да научи нов език за часове.
Не си направих труда да я поправям, че не съм го научил. Ако го знаех, акцентът ми нямаше да е толкова ужасен, та да се налага Калиани да ми диктува дума по дума.
- Намираме се на самолет и издирваме апарат, който прави снимки на миналото. Защо ти е трудно да повярваш, че току-що съм научил иврит?
- Добре, да се престорим, че е така. Но щом си способен да учиш толкова бързо, защо досега не си изучил всички езици и предмети?
- В къщата ми няма достатъчно стаи за целта. Истината, Моника е, че не искам нищо от това. С радост бих го загърбил, за да водя по-прост живот. Понякога мисля, че повечето от тях ще ме накарат да полудея.
- Значи… не сте луд?
- Мили Боже, не - погледнах я. - Не вярваш в това.
- Виждате хора, които не съществуват, г-н Лийдс. Трудно е човек да приеме този факт.
- Въпреки това водя хубав живот. Кажете, защо смятате мен за луд, а човек, който не може да се задържи на работа, изневерява на жена си и не успява да си сдържи нервите - за нормален?
- Е, може би не съвсем…
- Повечето от “нормалните” хора не могат да се контролират. Психичното им състояние - стреса и ядовете - им пречи да бъдат щастливи. Според мен, в сравнение с тях, аз съм изключително стабилен. Макар да признавам, че ми се иска да ме оставят на мира. Не искам да бъда специален за никого.
- От това се появява всичко това, нали? - попита Моника. - Халюцинациите?
- Сега за психолог ли се имате? Да не сте прочела книга по въпроса, докато летим? Къде е новият ви аспект, за да й стисна ръката?
Моника не захапа.
- Създавате тези заблуди, за да прехвърлите проблемите си към тях. Умът ви, който смятате за бреме. Вашата отговорност - те трябва да ви влачат и принуждават да помагате на хората. Това, г-н Лийдс, ви позволява да се преструвате на нормален. Но всъщност, точно тук се крие истинската заблуда.
Изведнъж ми се прииска полетът да приключи по-бързо.
- Никога не съм чувал тази теория - обади се Тобиас изотзад. - Може би тя разбира нещо, Стивън. Трябва да го каже на Айви…
- Не - отрязах го. - Достатъчно задълба в ума ми.
Обърнах се. В очите на Моника видях погледа, който има всеки “нормален” човек, когато си има работа с мен. Погледът на човек, на когото се налага да носи нестабилна шашка динамит с готварски ръкавици. Този поглед наранява повече от самата болест.
- Кажи ми нещо - смених темата аз. - Как така оставихте Разон да се измъкне?
- Не, че не бяхме взели всички възможни мерки - започна Моника сухо. - Устройството беше прибрано на сигурно място, но все пак нямаше как да го държим далеч от ръцете на човека, на когото сме платили, за да го създаде.
- Има нещо повече. Не се обиждай, но ти си от кофти корпоративния тип хора. Айви и Джей Си разбраха отдавна, че не си инженер. Или си някакво дребно началство в компанията, което се занимава с неприятните задачи, или отговаряш за сигурността и задачата ти пак е същата.
- От кое точно не трябваше да се обиждам? - попита тя хладно.
- Как така Разон е имал достъп до всички прототипи? - продължих. - Със сигурност сте копирали дизайна без неговото знание. Няма как да не сте изпратили версии на устройството в други лаборатории, за да могат да ги разглобят и да пресъздадат проекта. Някак си ми е трудно да повярвам, че се е добрал до всички и ги е унищожил.
Известно време Моника потропваше с пръсти по облегалката.
- Никой от тях не работеше - призна накрая.
- Точно ли копирахте проекта?
- Да, но не се получи. Попитахме Разон, но той каза, че има бъгове. Винаги имаше готово извинение, а и неговите прототипи даваха проблеми. Това е област в науката, с която никой не се е занимавал. Ние бяхме пионерите. Очакваше се да има проблеми.
- Силни думи, в които не вярваш.
- Той правеше нещо на апаратите. Някак ги караше да спрат да функционират, когато него го няма. Той можеше да накара прототипите да работят. Ако сменяхме някой с наше копие през нощта, той го оправяше. След това пак ги разменяхме и апарата отказваше да работи за нас.
- Други хора можеха ли да ги използват в негово присъствие?
Тя кимна.
- Да. Дори ги използваха известно време, след като него го нямаше. С времето всеки прототип се разваляше и му го носехме, за да го оправи.
- Трябва да разберете, г-н Лийдс, имахме само няколко месеца, през които някоя от камерите изобщо работеше. За повечето време, прекарано от него в “Азари”, мнозина го смятаха за мошеник.
- Но не и вие, предполагам.
Тя не отговори нищо.
- Без него с кариерата ви е свършено. Вие сте го финансирала. Фаворизирала сте го. И когато най-сетне се е получило…
- Той ме предаде - прошепна Моника.
Погледът й не беше никак приятен. Хрумна ми, че ако открием г-н Разон, може би ще е по-добре да го оставя на Джей Си. Той просто би го застрелял, а Моника искаше да го одере жив.
*
- Добре, че избрахме град, встрани от мястото - каза Айви. - Ако трябваше да търсим Разон в голям градски център - дом на три големи световни религии и една от най-силните туристически дестинации на света - щеше да ни е много трудно.
Усмихнах се, докато излизахме от летището. Една от горилите на Моника отиде да открие колите, които компанията беше поръчала за нас.
Усмивката ми не стигаше по-далеч от крайчеца на устата ми. През втората половина на полета не бях успял да науча много арабски. Бях прекарал времето в мисли за Сандра. А това не подпомага продуктивността ми.
Айви ме наблюдаваше със загрижен поглед. Понякога се отнасяше много майчински с мен. Калиани се отдалечи, за да слуша разговора, който някакви хора водеха на иврит.
- Израел - обади се Джей Си. - Винаги съм искал да дойда тук, за да видя дали мога да премина охраната. Да знаете, тукашната охрана е най-добрата в света.