— По един ясен комплект ще бъде достатъчно.
— Добре, имаме го.
— Отвътре и отвън, разбира се.
— Не и отвътре.
— Ще ти прочета правата. Слушай внимателно — процеди Киндерман.
— Как, по дяволите, да ги снемем, докато трупът все още е в изповедалнята?
Така си беше. Думите бяха изречени, Стедман отдавна бе приключил с тялото. Бяха направени всички снимки. Оставаше само личният оглед от страна на Киндерман. Той го отлагаше. Познаваше мъртвия свещеник. Друг случай преди много време го беше свързал с него и от време на време, в течение на годините, той го виждаше заедно с Дайър, който му беше асистент. Веднъж пиха заедно бира в Гробниците. Киндерман го харесваше.
— Прав си — обърна се детективът към Райън. — Благодаря, че ми напомни. Честно, не знам какво щях да правя без теб.
Райън се обърна и се пльосна в края на пейката. Скръсти ръце и погледна кисело.
Киндерман отиде до задната изповедалня. Погледна към пода. Кръвта бе почистена и гладките сиви плочки блестяха от влагата. Известно време детективът остана там, задъхан; после внезапно вдигна поглед и отвори вратата на изповедалнята. Отец Бърмингам седеше на един стол. Всичко бе изпоцапано с кръв, а очите на мъртвия свещеник бяха изцъклени от ужас. Киндерман трябваше да погледне надолу, за да ги види. Главата бе отпусната в скута на Бърмингам. Ръцете му бяха протегнати, сякаш ги показваше на изложба.
Киндерман въздъхна няколко пъти, преди да се помръдне, после повдигна внимателно лявата ръка на свещеника. Огледа дланта и видя знака на Близнаци.
Пусна ръката и огледа другата. Десният показалец липсваше.
Киндерман пусна внимателно ръката и погледна към малкото черно разпятие, закачено на стената зад стола. За момент замръзна на място. Обърна се внезапно и излезе. Аткинс беше там. Ръцете на Киндерман се плъзнаха в джобовете на палтото му и той впери поглед в пода.
— Кажи на Стедман. Да го изнесат и да снемат отпечатъците.
Тръгна бавно към предната част на църквата.
Аткинс го наблюдаваше. Толкова едър човек, а изглежда толкова окаян. Видя, че Киндерман спря в предната част на църквата и седна на една от пейките. Аткинс се обърна и отиде да намери Стедман.
Киндерман скръсти ръце в скута си и се втренчи замислено в тях. Почувства се изоставен. План и причинност, помисли си той. Бог съществува. Знам го. Много хубаво. Но за какво може да си мисли Той? Защо просто не се намеси? Свободна воля. Добре. Трябва да я запазим. Но дали просто не съществуваше ограничение за Божието търпение? Спомни си един ред от Дж. К. Честертън: Когато драматургът се появи на сцената, пиесата свършва. Тогава нека да свърши. Кой има нужда от нея? Тя вони. Умът му се понесе назад към възможността, че Бог е същество с ограничена сила. Защо не? Подобен отговор бе прост и директен. Бог селяндур? Putz? Не беше възможно. В скока на ума му от Бог към съвършенството нямаше преход. Беше замръзнала тъждественост.
Детективът поклати глава. Твърдението за Бог, който е по-малко от всемогъщ, му се стори по-страховито от всяко друго. Може би още повече. Смъртта бе край, поне без Бог. Но кой знаеше какво може да направи един несъвършен Бог? Ако е по-малко от всемогъщ, защо да не е по-малко от вездесъщ в добротата си, като суетния, капризен Бог на Йов? С цялата вечност на Негово разположение какви демонични нови мъчения не би могъл да измисли?
Ограничен Бог? Киндерман отхвърли тази мисъл. Бог Отецът на орбитите и на въртящите се мъглявини, и на луните, спътници на Сатурн, Авторът на гравитацията и на мозъка, Онзи, Който се спотайва в гените и в частиците, по-малки от атома — Той не можеше да се справи с рака или с някакви си плевели?
Вдигна поглед към разпятието над олтара и изражението на лицето му бавно стана твърдо и взискателно. Какво е твоето участие в тази дяволска работа? Ще отговориш ли? Искаш ли да си извикаш адвокат? Да ти прочета ли правата? Спокойно. Аз съм твой приятел. Просто ще ми отговориш на няколко въпросчета, нали?
Лицето на детектива започна да се отпуска и той погледна към разпятието с кротост и тихо учудване в очите си. Кой си ти? Син Божи? Не, ти знаеш, че не вярвам в това. Просто попитах от учтивост. Нали нямаш нищо против, че съм малко откровен? Няма да навреди. Ако нещата се развият малко чувствително, ако напреднат доста, можеш да пораздрънкаш малко всички прозорци. Аз ще млъкна. Само прозорците. Това е достатъчно. Нямам нужда някакви сгради да падат на главата ми. Вече си имам Райън. Забелязал ли си? Йов някак си е избегнал това нещастие. Кой е сгрешил в този отдел? Няма значение, не искам да създавам неприятности. Между другото, аз не знам кой си ти, но ти си Някой. Кой може да не го забележи? Ти си Някой. Това е ясно като бял ден. Нямам нужда от доказателства, че ти си направил всички тези чудеса. На кого му пука? Това няма значение. Знам. Знаеш ли откъде знам? От това, което ти каза. Когато чета: Обичай врага си, аз изтръпвам, полудявам и усещам, че в гърдите ми се носи нещо, нещо, което сякаш винаги е било там. Сякаш цялото ми същество е само заради тези няколко момента, състоящи се в пълно познаване на истината. И тогава разбирам, че ти си Някой. Никой земен не може да каже онова, което ти си казал. Никой даже не може да го измисли. Кой може да си го представи? Думите те повалят.