— Защо тогава не може нашите тела да бъдат направени безчувствени към болката?
— Питайте Бог.
— Питам вас.
— Не знам отговора — сви рамене Амфортас.
— Какво всъщност правите във вашата лаборатория, докторе?
— Опитвам се да науча как да спра болката, когато не се нуждаем от нея.
Киндерман изчака, но неврологът не додаде нищо повече.
— Изяжте си супата — окуражи го вежливо детективът. — Изстива. Като Божията любов.
Амфортас гребна една лъжица, после я остави. Калаената лъжица звънна по чинията.
— Не съм гладен — смотолеви той. Погледна си часовника. — Току-що се сетих за нещо. Трябва да вървя. — После вдигна поглед и се втренчи в Киндерман.
— Направо е чудо, че изобщо вярвате в Бога — каза Киндерман. — С цялото ваше познание за същността на болката.
— Мистър Киндерман? — Келнерът се върна. — Мистър Маккой изглежда ужасно зает там горе. Реших, че не трябва да го безпокоя. Съжалявам.
Детективът погледна настоятелно.
— Не, прекъснете го — каза.
— Но вие казахте, че не е важно.
— Не е. Но все пак го прекъснете. Аз съм своенравен. Никога не схващам. Стар съм.
— Ами добре, сър. — Келнерът като че ли се колебаеше, но тръгна към стълбите, които водеха към втория етаж.
Киндерман отново обърна внимание на Амфортас.
— Не мислите ли, че всичко това са неврони, всичко това, което ние наричаме душа?
Амфортас си погледна часовника.
— Току-що се сетих за нещо. Трябва да вървя.
Киндерман погледна озадачено. Да не би да съм луд? Той току-що направи това.
— Къде бяхте? — попита той.
— Моля — учуди се Амфортас.
— Няма значение. Слушайте, останете за малко. Имам още няколко неща наум. Те ме измъчват. Няма ли да останете още една минута? Освен това, неучтиво е да си тръгнете сега. Не съм си изпил чая. Нима това е цивилизовано? Даже шаманите не правят това. Те биха останали, биха поклащали сбръчканите си глави, докато мине времето, през което изкуфелият бял старец продължава да говори и да сантименталничи. Такива са обичаите. Да не би да съм задълбал твърде много в темата? Кажете ми честно. Хората постоянно ми казват, че говоря двусмислено и аз се опитвам да поправя това, макар че вероятно прекалявам. Вярно ли е? Бъдете откровен!
Върху лицето на Амфортас се появи приятно изражение. Той се отпусна и каза:
— С какво мога да ви помогна, лейтенант?
— Става дума за противоречието между мозъка и ума — започна сериозно Киндерман. — От години си мисля да се консултирам с някой невролог, но съм ужасно срамежлив, когато се срещам с нови хора. Междувременно ето ви вас. Чашата ми със супа прелива. Между другото, кажете ми, нима всички тези неща, които наричаме чувства и мисли, не са нищо повече от някакви неврони, които изгарят в мозъка?
— Имате предвид дали те са абсолютно същия факт като тези неврони?
— Да.
— Вие какво мислите? — изгледа го с интерес Амфортас.
Киндерман погледна извънредно мъдро и кимна.
— Мисля, че са същите — каза той почти строго.
— Защо?
— Защо не? — възпротиви се детективът. — На кого му трябва да достигне до това нещо, наречено душа, щом мозъкът съвсем ясно върши същите неща? Прав ли съм?
Амфортас се понаведе напред. Беше докоснат някакъв нерв. Той заговори сърдечно.
— Да предположим, че гледате към небето — поде напрегнато той. — Виждате една огромна хомогенна шир. Дали тя е същият факт като модела на електрическите разтоварвания, които протичат между жиците в мозъка? Поглеждате един грейпфрут. Той произвежда кръгъл образ във вашето сетивно поле. Но мозъчната проекция на този кръг във вашите оптически сетива не е кръгла. Тя заема място, което е елипсовидно. Как тогава тези неща могат да бъдат един и същ факт? Когато мислите за Вселената, как я побирате в мозъка си? Или например предметите в тази стая? Те са оформени по-различно от всичко във вашия мозък, така че как те могат да станат същите неща в мозъка ви? Има още няколко загадки, които трябва да обмислите. Първото е администраторът, свързан с мисълта. Всяка секунда вие сте бомбардиран със стотици, може би хиляди сетивни впечатления, но вие ги филтрирате веднага, за да привършите целите си за момента, а тези безбройни решения се вземат всяка секунда, и то за по-малко от част от секундата. Какво взема това решение? Какво взема решението да се вземе решение? Ето още нещо, за което можете да си помислите, лейтенант: мозъците на шизофрениците често са по-добре устроени структурно от мозъците на хората без душевни проблеми, а някои хора, на които е отстранена по-голямата част от мозъка, продължават да функционират нормално.