— Ами онзи учен с електродите? — попита Киндерман. — Той докосва определена мозъчна клетка и човекът чува глас отпреди много време или изпитва определено чувство.
— Да, Уайлдър Пенфийлд — кимна неврологът. — Но неговите обекти винаги казват, не онова, което е предизвикал у тях с електродите, не е било част от тях; било е нещо, което са им направили.
— Изумен съм — ахна детективът — да чуя подобни твърдения от човек на науката.
— Уайлдър Пенфийлд не мисли, че умът е мозък — поясни Амфортас. — Нито сър Джон Екслес. Той е британски психолог, който спечели Нобелова награда за своите изследвания на мозъка.
Киндерман сбърчи вежди.
— Така ли?
— Да, така. Ако умът беше мозък, тогава мозъкът има някои възможности, абсолютно ненужни за физическото оцеляване на тялото. Имам предвид учудването и самоувереността. А някои от нас стигат толкова далеч — вярват, че съзнанието не е съсредоточено в мозъка. Съществува някаква причина да подозираме, че цялото човешко тяло, включително и мозъкът, както и външният свят, са пространствено разположени в съзнанието. И една последна мисъл за вас, лейтенант. Това е афоризъм.
— Обичам ги.
— Този го обичам особено — почти се усмихна Амфортас. — Ако масата на мозъка беше маса на ума, тогава мечката щеше да ми стреля в задника. — И с това неврологът се наведе над супата си и започна да яде лакомо.
С периферното си зрение детективът видя, че Маккой се приближава към масата.
— И аз точно така усещам нещата — призна той на Амфортас.
— Какво? — лекарят погледна към детектива над лъжицата си.
— Поиграх си малко на адвокат на дявола. Съгласен съм с вас — умът не е мозък. Сигурен съм.
— Вие сте много странен човек — рече Амфортас.
— Да, вече го казахте.
— Искали сте да ме видите, лейтенант?
Киндерман вдигна поглед към Маккой. Той носеше пенсне и изглеждаше много спретнат. Все още бе облечен с цветовете на училището си: тъмносин блейзър и сив вълнен панталон.
— Ричард Маккой, запознайте се с доктор Амфортас — каза Киндерман, посочвайки към доктора. — Маккой се протегна и двамата се ръкуваха.
— Радвам се да се запозная с вас — изрече вежливо той.
— Аз — също.
Маккой се обърна към детектива.
— Какво има? — Той си погледна часовника.
— Чаят — каза Киндерман.
— Чаят?
— Какъв вид използвате напоследък?
— Липтънс. Както винаги.
— Вкусът му е някак си по-различен.
— За това ли искахте да ме видите?
— О, можем да си поговорим за стотици баналности и за какво ли не, но аз знам, че вие сте много зает човек. Ще ви оставя да си вървите.
Маккой погледна студено към масата.
— Какво сте поръчали? — попита той.
— Това е — осведоми го детективът.
Маккой го погледна хладно.
— Това е маса за шестима.
— Тъкмо си тръгвахме.
Маккой се обърна и си тръгна, без да каже нито дума.
Киндерман погледна към Амфортас. Той си беше изял супата.
— Много добре — избъбра щастливо Киндерман. — Майка ви ще получи добър доклад.
— Имате ли някакви други въпроси? — попита го Амфортас. Докосна чашата си с кафе. Беше изстинала.
— Сукцинилхолин хлорид — каза Киндерман. — Използвате ли го във вашата болница?
— Да. Искам да кажа, не аз лично. Но се използва при електрошокова терапия. Защо питате?
— Ако някой в болницата иска да открадне малко, може ли да го направи?
— Да.
— Как?
— Може да го вземе от количката с лекарства, когато никой не гледа. Защо питате?
Киндерман отново отклони въпроса му.
— Ами някой, който не работи в болницата, може ли да го направи?
— Ако знае какво търси. Трябва да знае разписанието за това кога е необходимо лекарството и кога се доставя.
— Вие работите ли понякога в психиатрията?
— Понякога. За това ли ме доведохте тук, лейтенант, да ме попитате за това?
— Не — отговори Киндерман. — Честно! Самата Божия истина. Но тъй като сме тук… — Той остави изречението недовършено. — Ако бях попитал в болницата, те, естествено, щяха да се престорят на много добри и да кажат, че това не може да стане. Разбирате ли? А докато си говорихме, разбрах, че вие ще ми кажете истината.
— Много мило от ваша страна, лейтенант. Благодаря ви. Вие сте много добър човек.