— Бил е обущар?
— Право в целта. Тя не могла да понесе загубата, така че се превърнала в него. Когато той я напуснал, тя била само на седемнайсет години, но през целия си живот се идентифицирала напълно с този човек. Вече петдесет и две години.
Киндерман се натъжи.
— Какво ще кажете за това — добра детективска работа, а? — усмихна се сърдечно психиатърът. — Или го имате, или не. Това е инстинкт. Появява се в ранна възраст. Когато бях стажант, работих по документите на един пациент, депресиран. Един от симптомите му бе щракане в ухото, което чувал постоянно. Така че след като го разпитах, изведнъж ми хрумна нещо. В кое ухо чуваш щракането?, попитах го аз. И той ми каза: Постоянно го чувам в лявото. И никога в дясното?, попитах. А той отговори: Не, чувам го само в лявото. Имаш ли нещо против да послушам?, попитах пак. А той ми каза: Не. И аз сложих ухото си до неговото и се заслушах. И, Боже мой, знаете ли, че и аз чух щракането? Съвсем силно. Чукчето в тъпанчето му постоянно се изплъзваше и издаваше този звук. Излекувахме го чрез операция и го облекчихме от това. То продължавало почти шест години. Заради щракането той си помислил, че е полудял и поради това се депресирал. Щом разбра, че щракането е истинско, преодоля депресията за една нощ.
— Това наистина е нещо — отбеляза Киндерман. — Наистина.
— Много често използвам хипноза — продължи оживен Темпъл. — Много лекари не я харесват. Мислят, че е твърде опасна. Но нима тези хора са по-добре така, както са сега? Боже, за да бъдеш добър, трябва да бъдеш едновременно детектив и изобретател. И отгоре на всичко трябва да бъдеш творец. Винаги. — Той се разкикоти. — Тъкмо си мислех — продължи, явно сетил се за друга история. — Когато бях студент по медицина и практикувах в гинекологията, там имаше една пациентка, жена, преминала четиридесетте, която получаваше някакви тайнствени болки в катеричката. Висейки около нея, аз се убедих, че мястото ѝ определено е в психиатрията. Бях сигурен, че е мръднала, ама наистина откачена. Разговарях за нея със стажанта по психиатрия, а той отиде и поговори с нея за малко и после ми каза, че не е съгласен с мен. Е, мина време, а аз все повече се убеждавах, че тя е пълно куку. Но стажантът от психиатрията не ме слушаше. И един ден отидох в стаята на тази жена. Носех си къса стълба и гумен чаршаф. Заключих вратата, завих я с чаршафа чак до шията, качих се на стълбата, извадих си пишката и се изпиках на леглото. Тя не можеше да повярва на очите си. Аз слязох от стълбата, сгънах чаршафа и излязох от стаята, понесъл стълбата и чаршафа. После зачаках благоприятния момент. Може би един ден след това срещнах психиатъра на обяд. Той ме поглежда в очите и казва: Фрийман, ти беше прав за онази жена. Никога няма да повярваш какво разказа на всички сестри. — Темпъл се облегна доволно в стола си. — Да, за това трябва много труд — въздъхна доволно. — Наистина трябва.
— Наистина научих доста от вас, докторе — рече любезно Киндерман. — Наистина. Отворихте ми очите за много неща. Нали знаете, някои доктори от други специалности, те постоянно нападат психиатрията.
— Те са задници — изсумтя Темпъл.
— Между другото, днес обядвах с един ваш колега. Нали го знаете, доктор Амфортас? Неврологът?
Психиатърът присви очи.
— Да, Винс наистина би могъл да напада психиатрията.
— О, не, не — възпря го Киндерман. — Не го е правил. Не и той. Просто го споменах, защото обядвахме заедно. Той беше възхитителен.
— Какъв беше?
— Приятен човек. Между другото, може би някой може да ме разведе наоколо? — Стана. — В стаята на мис Ласло. Трябва да я видя.