Темпъл също се надигна и смачка пуретата в пепелника.
— Ще го направя лично — предложи той.
— О, не, не, вие сте много зает човек. Не, не мога да ви се натрапвам. Наистина не мога. — Киндерман вдигна ръце, погазвайки протеста си.
— Няма проблеми — рече Темпъл.
— Сигурен ли сте?
— Това място е моя рожба. Гордея се с него. Хайде, ще ви разведа. — Той отвори вратата.
— Сигурен ли сте?
— Сигурен — кимна Темпъл.
Киндерман излезе през вратата. Темпъл го последва.
— Насам. — Темпъл посочи надясно; после зави. Киндерман го последва, догонвайки с усилие пружиниращите му стъпки.
— Чувствам се толкова виновен — каза детективът.
— Е, подбрали сте най-подходящия човек.
Киндерман обиколи откритото отделение. То представляваше лабиринт от коридори, повечето от тях опасани с болнични стаи, макар че имаше и заседателни зали, както и офиси за персонала. Имаше и снекбар, както и помещение за физическа терапия. Но в центъра на цялата дейност бе голямата зала за отдих, в която имаше и сестринско помещение, маса за тенис и телевизор.
Когато Темпъл и Киндерман пристигнаха там, психиатърът посочи към голяма група пациенти, които гледаха нещо, което звучеше като футболен мач. Повечето от тях бяха възрастни и гледаха тъпо към телевизионния екран.
— Тук става целият екшън — обясни Темпъл. — По цял ден се карат коя програма да гледат. Дежурната сестра постоянно играе ролята на арбитър.
— Но сега като че ли изглеждат доволни от това, което гледат — отбеляза Киндерман.
— Само почакайте. А, ето един типичен пациент — посочи Темпъл един мъж в групата пред телевизора. — Той е кастрофреник — обясни Темпъл. — Мисли, че враговете изсмукват мислите от ума му. Не знам. Може и да е прав. А онзи там е Ланг. Човекът, който стои най-отзад. Бил е много добър химик, после започнал да чува гласове, записани на касетофон. Мъртъвци. Отговаряли на въпросите му. Прочел някаква книга по темата. Така започнало всичко.
Защо това ми се струва толкова познато? — учуди се Киндерман. Усети нещо странно в душата си.
— Много скоро започнал да чува тези гласове под душа — продължи Темпъл. — После при всякаква течаща вода. От крана. Край океана. После в клоните, когато вятърът шумолял в листата им. Много скоро започнал да ги чува и насън. Сега не може да се отърве от тях. Казва, че телевизорът ги заглушавал.
— И той е станал душевноболен от тези гласове? — заинтересува се Киндерман.
— Не. Душевните болести го карат да чува тези гласове.
— Като щракането в ухото?
— Не, този тип наистина е побъркан. Имате думата ми. Наистина. Виждате ли онази жена с налудничавата шапка? Още една красавица. Но един от моите успехи. Виждате ли я? — Той сочеше към въздебела жена на средна възраст, седнала сред тълпата пред телевизора.
— Да, виждам я — кимна Киндерман.
— Ох-ох — възкликна Темпъл. — Видя ме. Ето я, идва.
Жената се тътреше бързо към тях. Чехлите ѝ стържеха по пода. Скоро застана директно пред тях. Шапката ѝ, направена от кръгло парче син филц, беше покрита с шоколадчета, забодени с карфици.
— Няма кърпи — оплака се жената, обръщайки се към Темпъл.
— Няма кърпи — повтори като ехо психиатърът.
Жената се обърна и тръгна обратно към своята група.
— Трупаше кърпи — обясни Темпъл. — Крадеше ги от другите пациенти. Но аз излекувах това. В продължение на една седмица всеки ден ѝ давахме по седем допълнителни кърпи. На следващата седмица по двайсет, а на по-следващата по четиридесет. Много скоро тя събра толкова кърпи в стаята си, че не можеше да се движи, а когато един ден ѝ занесохме дажбата, тя започна да крещи и да ги изхвърля. Повече не можеше да ги понася. — Психиатърът млъкна за миг-два, наблюдавайки как жената се настанява на мястото си. — Предполагам, че сега е ред на шоколадчетата — промърмори глухо Темпъл.
— Толкова са тихи — отбеляза детективът. Погледна към някои пациенти на столовете. Те бяха отпуснати и безжизнени, втренчили поглед в празното пространство.
— Да, повечето от тях са растения — каза Темпъл. Почука с пръст по главата си. — Тук няма никой. Разбира се, лекарствата не помагат.
— Лекарствата?
— Тяхното лечение — поясни Темпъл. — Торазин. Вземат го всеки ден. Но от него стават още по-отнесени.
— Количката с лекарствата идва ли тук?
— Разбира се.
— Върху нея имали други лекарства освен торазин?
Темпъл обърна глава и погледна изпитателно към Киндерман.